Издирваният

— Не мислех за Вирджиния — поклати глава Ричър. — Права си, че проблемът е замразен. Мислех за Айова. Тук и сега. От тук тръгва следата. Имам предвид отпечатъците от онези гуми.

Отпечатъците от гуми.

Ричър се обърна и погледна калта на банкета, която беше широка почти метър. Но не успя да види това, което искаше.

— Какво си въобразяваш, по дяволите? — повиши тон Соренсън. — Във филм ли се снимаш? Ти си цивилен гражданин, това разследване не е твое. А вече не е и мое. Забрави ли, че изгубихме заложницата? Една невинна жена. Една майка, за бога! Разбираш ли за какво става въпрос? Нещата ще се поемат от голям екип специалисти. Десетки, а може би стотици. Начело най-малкото с някой заместник-директор на ФБР. Ще се намесят медиите, ще има извънредни новини. Нещата ще скочат далеч над моите пълномощия. Вероятно ще ме скрият някъде, както се крие дете-идиотче. По тази причина в Айова няма нищо за нас. Нито за теб, нито за мен. Свиквай с тази мисъл.

— Следата ще изстине още преди да пристигне екипът, за който говориш — поклати глава Ричър.

— Няма какво да направим по този въпрос.

— Напротив, има. Да престанем да губим време и да започваме отначало.

— А случайно да имаш застраховка срещу безработица?

— Нямам.

— И аз нямам. Затова не ме включвай в шантавите си схеми, ако обичаш!

— Добре. В такъв случай бих могъл да започна сам.

— Как? Ти си цивилен. Освен това си сам, не разполагаш с ресурси. Какво можеш да направиш?

— Мога да ги открия.

— Защото?

— Защото и друг път съм откривал хора.

— А след това какво?

— Мога да ги накарам да си платят за грешките.

— Око за око?

— Техните очи не ме интересуват.

— Не мога да позволя подобно нещо. Това би било престъпление. Трябва да има редовен процес. Законът е над всичко. Такава е цената на цивилизацията.

— Цивилизацията да върви по дяволите. Аз харесвах Делфуенсо. Беше симпатична жена. Смела, умна и твърда. Докрая разсъждаваше както трябва, въпреки че цяла вечер беше работила гадната си работа.

— Не оспорвам нищо от това.

— Те отвориха погрешната врата, Джулия. И затова ще си получат заслуженото.

— От теб? Как така? Кой си ти да раздаваш правосъдие?

— Някой трябва да го направи. Може би вашата служба?

Соренсън не отговори.

— Приемам мълчанието ти за „не“ — подхвърли Ричър.

Соренсън сви рамене, после неохотно кимна.

— Трябва да проведа още един разговор — каза тя.

— С кого?

— С един окръжен шериф от Небраска. Дъщерята на Делфуенсо ще се събуди всеки момент.

— Съжалявам.

— По тази причина трябва да ти сложа белезниците и да те вкарам отзад в колата.

— Няма да стане.

— Това не е игра, Ричър!

— Скоро ще завали и ще изгубим следите от гумите.

— Обърни се и сложи ръцете си зад гърба.

— Имаш ли фотоапарат?

— Какво?

— Фотоапарат — повтори Ричър. — Имаш ли?