Игра на сенки (Приказки за любовта)

— Без съмнение вие нямате никакви. Притежавате ключа към рая, това е вашият танц. Но вярвам, че все пак храните желания, което ми е приятно. А сега узнайте: съществува един, на когото доставя удоволствие да изпълни всяко ваше желание.

Терезина се замисли. Будните й очи бяха отново остри и студени. Какво искаше да научи за нея? И тъй като не можеше да открие, започна предпазливо:

— Първата ми молба към вас би била да бъдете почтен. Кажете, кой ви е разказал нещо за мен?

— Никой. Никога не съм говорил с някого за вас. Това, което зная, а то е много малко, го зная от вас самата. Вчера ви чух да казвате, че бихте искали веднъж да играете в Кастилионе.

Лицето й трепна.

— А, така ли, вие сте ме подслушвали?

— Да, естествено. Разбрах вашето желание, тъй като не винаги сте единна със себе си, търсите вълнение и опиянение.

— О, не, не съм толкова романтична, колкото смятате. В играта не търся опиянение, а просто пари. Искам веднъж да бъда богата или поне безгрижна, без да трябва да се продавам. Това е всичко.

— Звучи толкова правдоподобно и все пак не го вярвам. Но както желаете! Всъщност съзнавате съвсем добре, че никога не ви е потребно да се продавате. Да не говорим за това! Но ако искате да имате пари, било само за да играете или изобщо, то вземете от мен. Имам повече, отколкото са ми потребни, убеден съм, и не им отдавам значение.

Терезина пак се отдръпна назад.

— Едва ви познавам. Как така да взема пари от вас?

Той рязко си свали шапката, сякаш някаква болка го бе пронизала, и млъкна.

— Какво ви е? — извика Терезина.

— Нищо, нищо. Позволете ми да си отида. Говорихме твърде много, прекалено много. Никога не бива да се говори толкова много.

И тогава Клайн вече се затича, без да се бе сбогувал, бързо, като подгонен от отчаяние, през алеята. Танцьорката гледаше след него в прилив на раздвоени чувства, искрено учудена на него и на себе си.

Но той не бързаше от отчаяние, а само от непоносимо напрежение и претовареност. В миг му бе станало невъзможно да изрече още една дума, трябваше да бъде сам, изпитваше необходимост да остане сам, да мисли, да се вслушва, да чуе себе си. Целият разговор с Терезина бе хвърлил него самия в удивление и го бе изненадал, думите бяха излетели мимо волята му, бе го обзела като пристъп на задух неудържима потребност да сподели преживяванията и мислите си, да ги оформи, да ги изрече, да ги кресне към себе си. Той беше учуден от всяка дума, която се чуваше да произнася, но все повече и повече чувстваше как се увлича в приказките си и стига до нещо, което вече не бе просто и правилно, как по безполезен начин се опитваше да обясни непонятното и изведнъж това му бе станало нетърпимо, трябваше да замълчи.

Сега обаче, когато се опитваше отново да си спомни изтеклия четвърт час, възприе своето преживяване радостно и благодарно. Това беше напредък, избавление, потвърждение.

Колебливостта, съмнителността, в която целият привичен свят бе изпаднал за него, страшно го бе уморила и измъчила. Той бе преживял чудото, че животът става най-богат смислово в миговете, когато за нас са загубени всякакъв смисъл и значение. Все отново и отново обаче го обземаше мъчително съмнение дали тези преживявания действително бяха съществени, дали бяха нещо повече от малки, случайни вълнички по повърхността на уморен и заболял дух, по същността си капризи, леки потрепвания на нервите. Сега видя, снощи и днес, че преживяването му беше действително. Беше засияло от сърцевината му и го бе променило, бе привлякло към него друг човек. В усамотяването му бе направен пробив, той отново обичаше, имаше някого, на когото искаше да услужи, да създаде радост, отново можеше да се усмихва, отново да се смее!