Принцеса с часовников механизъм
- Автор: Клэр Кассандра
- Серия: Адски устройства #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцеса с часовников механизъм». Краткое содержание книги:
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ
Той ги протегна, припомняйки си огъня, изпепеляващата агония и
най-вече — потресеното лице на Теса. Знаеше, че ще разбере защо го бе
направил, без дори да се замисли, но онова, което бе видял в очите й...
сърцето й се късаше за него.
Искаше му се и тя да беше останала. Приятно му бе Джем и Сесили да
са до него, да е заобиколен от обичта им, ала без нея нещо винаги
липсваше, една дупка с формата на Теса, зейнала в сърцето му, която
никога нямаше да запълни.
Сесили докосна пръстите му, които сега изглеждаха съвсем нормално,
като се изключат саждите под ноктите му.
— Направо поразително — каза тя и го потупа лекичко, като
внимаваше да не размаже мехлема, после добави с неприкрита нежност в
гласа: — Уил открай време има склонност да се наранява. Изгубила съм
бройката на всички случаи, в които си е чупил нещо, когато бяхме деца...
на ожулванията, на белезите.
Джем се наведе по-близо към креслото, загледан в огъня.
— По-добре да бяха моите ръце — отрони той.
Уил поклати глава. Изтощението сякаш притъпяваше всичко в стаята,
замъгляваше тапетите и ги превръщаше в едно тъмно петно.
— Не. Не и твоите ръце. Те ти трябват за цигулката. За какво са ми
нужни моите?
— Трябваше да се досетя какво ще сториш — тихо каза Джем. —
Винаги знам как ще постъпиш. Трябваше да се сетя, че ще бръкнеш в
огъня.
— А аз трябваше да се досетя, че ще изхвърлиш пакета. — В гласа на
Уил нямаше гняв. — Беше... беше безумно благородна постъпка. Разбирам
защо го направи.
— Мислех за Теса. — Джем облегна брадичка на свитите си колене и се
засмя тихичко. — Безумно благороден. Това не е ли по твоята част? Как
така изведнъж аз съм този, който върши нелепи неща, а ти се опитваш да
ме спреш?
— Господи! Кога си разменихме ролите?
Светлината, пръскана от пламъците, играеше по лицето и косата на
Джем, когато той поклати глава.
— Странно нещо е да си влюбен — рече той. — То те променя.
Уил сведе очи към него и най-силното чувство в гърдите му, по-силно
от ревност, повече от каквото и да било, бе печално желание да може да
сподели болката на приятеля си, да му разкаже за собствените си чувства.
Защото не бяха ли те същите като неговите? Нима и двамата не обичаха по
един и същи начин едно и също момиче? Ала вместо това каза само:
— Ще ми се да не се излагаш на риск.
Джем се изправи.
— Открай време искам и ти да сториш същото.
Уил вдигна очи, които така бяха натежали от желанието за сън и
умората, която идваше с ефекта на целебните руни, че виждаше своя
парабатай като фигура от светлина.
— Тръгваш ли си?
— Да, отивам да спя. — Джем лекичко докосна с пръсти заздравяващи
ръце на приятеля си. — Почини си, Уил.
Очите на младежа вече бяха започнали да се затварят и той дори не чу
вратата, захлопнала се зад Джем. Някъде по коридора Бриджет пееше и
гласът й се издигна над пращенето на огъня. Този път Уил не го намери
така дразнещ както обикновено — то по-скоро му напомни за
приспивната песен, която майка му пееше някога.
Какво по-силно грей от светлината?
Какво по-мрачно е от тъмнината?
Какво по-остро е от меч в ръката?
Какво по-меко е от восък разтопен?
По-ярка истината е от светлината,
лъжата по-мрачна е от тъмнината,
от меч по-остра е жестоката разплата,
а любовта — по-мека е от восък разтопен.
— Песен гатанка — каза Сесили сънливо. — Винаги съм ги харесвала.
Помниш ли когато мама ни пееше?
— Май да — призна Уил.
Ако не беше толкова изтощен, не би признал и толкова. Майка му
непрекъснато пееше и музиката изпълваше всяко кътче на имението им.
Пееше, докато вървеше покрай коритото на река Маудах или между
нарцисите в градината.
Llawn yw’r coed o ddail a blonde, llawn o goriad merch wyf inne.
— Помниш ли морето? — попита Уил с натежал от умора глас. —
Езерото Тал-ъ-Лин. В Лондон няма нищо толкова синьо като тях.
Чу как сестра му си пое рязко дъх.
— Разбира се, че си спомням. Мислех, че ти си забравил.
Образи, изплували от сънищата, се появиха пред затворените очи на
Уил, сънят се обви около тялото му и го повлече като течение, далеч от
осветения бряг.
— Не мисля, че мога да стана от това кресло, Сеси — промърмори той.
— Тази нощ ще спя тук.
Ръката на Сесили се вдигна, търсейки неговата, и когато я намери, я
стисна нежно.