Ридание
- Автор: Стивотер Мэгги
- Серия: books of faerie #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 9789547712379
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Ридание». Краткое содержание книги:
която е и невъзможно да бъде отхвърлена…
Започна с Люк.
Поставих ръка на дръжката на вратата.
– А защо те искат хора като нас в училището си? Те – с малкото „т”.
Джеймс отвори вратата. Вълна свеж въздух, миришещ на дъжд, нахлу в колата.
– Очевидно на мнозина от хората с „дарби” им се случват прекалено лоши неща в живота, направо се провалят с гръм и трясък, че и по-лошо... Синът на Норманди бил концертиращ цигулар, изключително талантлив. Самоубил се на петнайсет години. Имало много други такива случаи. Създали това училище, за да помагат на деца като нас да се справят с подобни проблеми.
Поклатих глава. Много абсурдни истории чух тази седмица, но това беше прекалено странно, голямо и далечно от мен, за да го проумея. Училище за откачалки с музикален талант.
– Не мога да мисля за това в момента. Да вървим, преди да се намокрим.
Затичахме се през осветения в сребристо паркинг към грозната, безлична болница. Приличаше на гигантска бяла кутия, която някой бе смачкал в центъра на също толкова грозния бетонен паркинг. Някоя изтерзана артистична душа беше боядисала рамките на вратите и прозорците в яркосиньо–зелено, но това не беше направило болницата по-малко грозна или по-малко безлична.
Вътре миришеше на антисептици и старци. Ниските тавани и миризмата на химикали като че ли убиха способността ми за мислене и ме накараха да обръщам внимание само на най-незначителните и нелепи детайли около мен. Лекото поскърцване от обувките ми по плочките. Бръмченето на факса. Свистящият въздух от климатика над главата ми. Стържещият смях на актьора от телевизора в чакалнята.
– Мога ли да ви помогна? – Рецепционистката ни се усмихна лъчезарно зад гишето. Загледах се в яркия десен на униформата й – беше като онези картини със скрити образи, в които ако се взираш достатъчно дълго, можеш да видиш сфинкс или селска ферма.
Джеймс ме ритна леко.
– Как е цялото име на баба ти?
– Ъъъ... Искаме да видим Джейн Райли.
Рецепционистката затрака скоростно по клавиатурата и започна да движи устните си, сякаш четеше информацията на монитор.
– Могат да я посещават само роднини.
– Аз съм й внучка.
Жената погледна въпросително към Джеймс.
– А аз съм момчето, което чисти басейна й – каза той. Кръстоса пръстите на ръката си и ги вдигна високо. – Ей така сме двамата. Много сме близки. Като семейство сме си.
Рецепционистката се засмя и ни каза номера на стаята й. Тръгнахме по коридора, кецовете ни продължаваха да проскърцват, климатикът още свистеше, а ние се оглеждахме за стая номер 313. Вратите се редяха една след друга по накичените с мотивационни плакати и фотографии стени и тогава съскащият глас на мама ни показа коя е стаята на баба. Застинах на място в коридора, а Джеймс също спря колебливо зад мен.
– Това не е нормално. – Трябваше да се напрегна, за да чуя какво казва, но с гласа на Дилия нямах проблеми.
– Паднала е. Кое не му е нормалното?
– Не. Всичко е сбъркано. Това е като... като...
Гласът на Дилия беше подигравателен.
– Като какво, Тери? Като сънищата, които сънуваше някога? Тогава, когато подмокряше леглото?
– Не съм подмокряла леглото – изсъска мама бясно. – Там бяха стъпвали краката им. Те винаги бяха с мокри крака.
– Да бе. Нали бяха само сънища?
– Ти каза, че са само сънища. Мама каза, че са сънища. Аз никога не съм го казвала.
Дилия се изсмя. Не звучеше приятно.
– Не съм ти казвала такова нещо, Тери. Умирах по това време, не си ли спомняш?
Мама се поколеба.
– Помня. Проклета да си! Спри да се усмихваш! И ти си част от това, нали?
– Не ставай глупава. – Дилия млъкна, а след това каза по-високо. – Можеш да влезеш, Диърдри.
Спогледахме се с Джеймс и го последвах вътре. Мама и Дилия стояха една срещу друга от двете страни на леглото; на фона на болничната зелено–бяла светлина лицата им изглеждаха абсолютно бледи, напълно лишени от цвят.
Мама приличаше на подплашено животно. Стрелна ме с очи.
– Диърдри. Не знаех, че ще идваш.
– Джеймс ме докара – казах и посочих към него, напълно ненужно.
– Ще отида да взема нещо за ядене – обади се Дилия. Гласът й отново беше овладян и се лееше като мелодия. Обърна се към мама и я заслепи с усмивката си: – Освен ако нямаш нужда от мен за нещо.