Ридание

      После погледнах отново към вратата – там стоеше само Джеймс, а подът беше празен. Бял заек подскачаше отвън по асфалта.

      Двамата с Джеймс се бяхме втренчили в заека, докато той се скриваше в гъстите храсталаци зад паркинга, и след това се спогледахме.

      –  Проблеми с гризачи? – попита Джеймс.

      –  Струва ми се, че беше по-скоро невестулка, отколкото заек... – отвърнах аз, издишвайки дълбоко. Дори не бях осъзнала, че през последните секунди съм сдържала дъха си. – Защо си тук?

      Той нарами отново ръжена, погледна през прозореца, където тъкмо просветна светкавица, но преди да каже нещо, Сара се обади от мястото си, скрита до машината за млечни шейкове:

      –  Какво, по дяволите, беше това?!

      Не бях сигурна как да й обясня случилото се, Джеймс сви рамене:

      –  Тъмни феи убийци.

      Сара се взираше през прозореца към паркинга, където беше изчезнал заекът. Момичето, което никога не млъкваше дори когато нямаше нищо, за което да се говори, не знаеше какво да каже единствения път, когато наистина имаше.

      Погледнах часовника.

      –  Ще заключа задната врата. Мисля, че е време да се махаме оттук. – Сара все още не помръдваше. Хапеше устните си, зареяна нанякъде; за първи път виждах лицето й такова – изглеждаше напълно различно, когато мисли. Явно досега не й се беше налагало да го прави.

      Добра идея – каза Джеймс. – Ще те закарам да видиш баба си, като приключиш тук. И ще изпратя Сара до колата й.

      Заех се с обичайните ритуали по затварянето на заведението: заключих задната врата и затворих контейнерите със сладките топинги и с шоколадовите бисквитки. Сара се зае със своите задачи и машинално избърса машината за шейкове и барплота. Мълчанието й ме караше да се чувствам неудобно, сякаш бях длъжна да кажа нещо само за да я накарам да проговори. Зачудих се дали това не е причината тя да бърбори през цялото време – може би се опитваше да ме извади от обичайното ми замислено мълчание.

      Ситуацията беше неловка, но не продължи дълго, защото тъкмо приключихме със задълженията си и се чудехме накъде да погледнем, когато Джеймс подреди и последния стол до масите. Метна ръжена отново на рамото си.

      –  По–добре да тръгваме, преди да е завалял дъждът. Телефонът в джоба ми звънна и го извадих, за да видя кой е. Този път разпознах номера и вдигнах още по средата на звъненето.

      –  Люк?

      Говореше толкова тихо, че едва го чух да казва:

      –  Видях баба ти. Били са Те.