Ридание

      –  Е, помисли си – каза Сара и посочи към празните маси в заведението. – Не бързай.

      Луничавия се приближи до витрината със сладоледите и започна бавно да прокарва пръстите си по горния край на стъклото, като си даваше вид, че разглежда съсредоточено изложените вкуснотии. В главата ми спомените на Люк изплуваха един по един от мъглата на миналото: Перкото, подкарва стадо от млади бичета в реката и се смее при вида на обезумелите от страх животни, които потъват в дълбоката река; Перкото, кръжи около Люк, който държи в свития си юмрук три железни гвоздея; Перкото, гали с ръка окървавената кожа на ужасено момиче, възлите на кожените му гривни оставят бели следи в кръвта. Стиснах зъби, исках да забравя всичко, което бях видяла.

      –  Толкова е трудно да се избере – каза той, усмихвайки се нежно на Сара. – Мога ли да получа повече, ако не успея да се спра на един вид?

      Сара погледна към мен и се разсмя.

      –  Все още ли говорим за сладолед?

      –  Кога въобще е ставало дума за сладолед? – Луничавия перко се наклони към Сара, езикът му се подаде леко между съвършените устни.

      Аз носех гердана с ключа, но тя нямаше нищо, което да я защити от него. Не можех да повярвам, че ми се налага да предпазвам малката уличница, но се налагаше. Пристъпих напред, отместих с ръка Сара и казах твърдо:

      –  Мисля, че трябва да си избереш един аромат, иначе няма да усетиш добре вкуса на сладоледа.

      За моя изненада Сара не се възпротиви, а се дръпна назад, за да се отдалечи от него. Може би дори и тя имаше граници. Може би дори най-заблудената овца може да надуши вълка, ако той се приближи достатъчно.

      Изведнъж Луничавия перко скочи невероятно високо и с изненадваща лекота се метна на щанда, а зад гърба си чух как Сара ахна. Той прехвърли краката си откъм нашата страна на барплота и започна да ги люлее небрежно. Отстъпих назад, за да бъда извън обсега на краката му, а той зацъка с уста.

      –  О, не се дръж така! Просто си помислих, че Люк няма да има нищо против да сподели новата си играчка. – Ухили ми се – имаше някак гладно изражение – и посочи към ключа на шията ми. – Вероятно мога да ти помогна да се отървеш от това по-късно. –  Погледна през рамо към пламтящото на небето слънце. – Много скоро, както ми се струва.

      –  Изрод! – извика Сара. – Разкарай се веднага или ще повикам ченгетата.

      Той въобще не изглеждаше впечатлен от заплахата й. От на пръв поглед празната си шепа пусна на плота в редичка няколко детелини. Те развяха листенцата си като крилца на пеперуда, докато политаха към пода – тъжни, повехнали. От усмивката му отново ме побиха тръпки.