Владение на мрака

Маклийн впери поглед в кафето си.

— Да, направих го. И нито за миг не съм се срамувал от това. Но тогава жена ми беше бременна с третото ни дете. Разбирах, че не бива още едно дете да види белия свят в такива обстоятелства. Затова и направих онова, което направих. Разговарях преди това с Мик по този въпрос. — Той хвърли бърз поглед към Марк. — Бяхме приятели с него. Съученици. Исках да му обясня защо съм решил да постъпя така. — Той въздъхна. — Каза, че разбира защо съм решил да замина. Че и той изпитвал желание да се махне, но че стачкоизменничеството не било за него. Не знаех къде е отишъл, но бях сигурен, че не е започнал работа в друга мина.

— Кога разбрахте, че е изчезнал?

Маклийн смръщи лице, докато размишляваше.

— Трудно ми е да си спомня. Предполагам, че е било когато жена ми дойде тук след мен. Това ще е било някъде през февруари. А може да е било и по-късно. Някои роднини на жената още живеят в Уиймс. Ние не ходим там, не биха ни се зарадвали. Хората имат дълга памет, знаете ли. Но поддържаме връзка с тях, и понякога те идват тук да ни гостуват. — Бледо подобие на усмивка премина по лицето му. — Племенникът на жената следва в тукашния университет, сега приключва втората си година. Идва понякога у нас на вечеря. Така че да, бяха ми казали, че Мик е изчезнал, но не мога да ви кажа със сигурност кога съм научил.

— А къде би могъл да отиде според вас? Как мислите, какво се е случило?

В припряността си Марк забрави основното правило никога да не се задава повече от един въпрос. Маклийн не отговори нито на първия, нито на втория.

— Как така се заинтересувахте изведнъж от Мик? — попита той. — Никой не е идвал да го търси тук през всички тези години. Какво толкова се е случило сега?

Марк обясни защо Миша Гибсън в крайна сметка е решила да обяви баща си за издирване. Маклийн се помести несръчно и разля малко кафе по пръстите си.

— Това е ужасно. Спомням си Миша, когато самата тя беше малко момиченце. Бих искал да мога да помогна. Но не знам къде е отишъл — каза той. — Както вече казах. Не съм виждал и следа от него, откакто напуснах Нютън.

— А чували ли сте го? — намеси се Отитоджу.

Маклийн я изгледа сурово и безизразно. Обветреното му лице беше неподвижно като изсечените в скалата лица на Маунт Ръшмор.

— Не ми се прави на много отворена, момиче. Не, не съм го чувал. Що се отнася до мен, Мик Прентис и аз престанахме да обитаваме една и съща планета в деня, когато дойдох тук. И аз не съм очаквал нещо по-различно.

Марк се опита да възстанови усещането за взаимно разбиране, като заговори със съчувствен тон.

— Разбирам — каза той. — Но какво според вас се е случило с Мик? Били сте негов приятел. Ако някой би могъл да даде отговор на този въпрос, това сте вие.

Маклийн поклати глава.

— Наистина нямам представа.

— А ако трябваше да направите предположение?

Маклийн отново се почеса по главата.