Отвъд зимата [bg]

— Това вече го обсъдихме, Лусия. Ако открият колата…

— Има милиарди обаждания, които се пресичат в пространството — прекъсна го тя. — Хиляди коли изчезват всеки ден, изоставят ги, крадат ги, разглобяват ги, за да продават резервни части, превръщат ги в скрап, прехвърлят ги контрабандно в Колумбия…

— И ги използват също за изхвърляне на трупове в езера.

— Тежи ли ти това решение?

— Да, но е късно да се разкайвам. Ще си взема душ — обяви Ричард и отиде в банята.

„Лусия изглежда доста добре с тази леко малоумна шарена коса и със зимните си ботуши“, си каза Ричард, докато врялата вода му запарваше гърба — превъзходен лек срещу умората от деня и нахапванията от бълхите. Караха се за дреболии, но се разбираха добре; допадаше му тази смесица от грубост и нежност в нея, начинът, по който се хвърляше без страх в живота, изражението й, едновременно развеселено и подигравателно, изкривената й усмивка. В сравнение с нея той беше като някакъв препъващ се в третата възраст зомби, ала с нея отново живееше. Хубаво би било да остареят заедно, ръка за ръка, си каза. В сърцето му като че ли някой блъскаше с чук, когато си представяше как би изглеждала шарената й коса върху неговата възглавница и ботушите й до леглото му, а лицето й толкова близо до неговото, че би могъл да се изгуби в очите й като на турска принцеса. „Прости ми, Анита“, прошепна. Беше живял самотно дълго време, беше забравил тази тръпчива нежност, тази безпомощност в горната част на стомаха, тази припряност на кръвта, тези пориви на желанието. „Любов ли е това? Ако да, няма да знам какво да правя. Загазил съм.“ Хвърли вината върху умората, на утринна светлина мозъкът му щеше да се проясни. Щяха да се отърват от колата и от Катрин Браун, щяха да се сбогуват с Евелин Ортега и тогава Лусия отново щеше да се превърне просто в чилийката от сутерена. Но не искаше този момент да настъпи, искаше часовниците да спрат и те двамата никога да не се разделят.

След душа облече отново тениската и панталоните, защото не му достигна смелост да си сложи пижамата, която носеше в раницата. След като Лусия се беше подиграла с количеството багаж, който бе стегнал само за двудневно пътуване, щеше да й се стори смешно, че в него имаше дори пижама. Като се замисли сега, то си беше наистина смешно. Върна се обновен в стаята, знаеше, че ще му е трудно да заспи; всяка промяна в рутината му предизвикваше безсъние, още повече когато я нямаше неговата хипоалергична възглавница с ергономичен дизайн. По-добре изобщо да не споменава на Лусия за възглавницата, реши. Завари я легнала в оскъдните сантиметри, оставени свободни от кучето.

— Смъкни го от леглото, Лусия — й каза, като се приближи с намерение той сам да стори това.

— Дори не си го помисляй, Ричард. Марсело е много чувствителен, ще се обиди.

— Опасно е да се спи с животни.

— Защо?

— За здравето, на първо място. Кой знае какви болести може…