Зелени сенки, Бял кит [bg]

В дни като този, помислих си, нещата, които никога не са те застигали, се стоварват отгоре ти, влизат ти под кожата. Господ да е на помощ на онези, които не са платили дълговете си в подобен ден.

Потръпвайки, се обърнах като ветропоказател на слабия вятър. Изправих се неподвижно. Заслушах се.

Стори ми се, че повеят се е обърнал и сега идва някъде от запад, носейки със себе си едва доловимо трептене, подрънкване, като от звук на арфа.

— Хубаво — прошепнах.

Сякаш някой издърпа запушалка и всичката сива морска вода се устреми с рев надолу през обувките ми — почувствах как тъгата ми изчезва.

Упътих се зад ъгъла.

И там седеше дребна жена, едва ли не наполовина на арфата си, протегнала ръце напред към трептящите струни като дете, докосващо прозрачни струи дъжд.

Кордите потрепнаха; звуците се разтвориха подобно на водни кръгове, плискащи се о̀ брега.

От инструмента изскокна „Дани Бой“, последвана от жалостивата „Зелена рокля“, после „Лимърик е моят град, Шон Лиъм моето име“ и „Най-шумният помен“. Мелодиите създаваха усещане като от шампанско, налято догоре в голяма чаша, чиито ситни пръски гъделичкат клепачите ти и галят нежно челото.

На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, танцувайки в неподвижните обувки.

Арфата засвири „Янки Дудъл“.

И аз отново се натъжих.

Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!

Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни наново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.

Душата ми въздъхна в мен.

„Ето го шансът ти!“, едва не извиках на глас. Боже мой, разбира се!

Но се удържах и я изчаках, докато ожъне и последните пълни снопове от „Янки Дудъл“.

После, със сърце, заседнало в гърлото, казах:

— Свирите прекрасно.

Тялото ми олекна с петнайсет кила.

Жената кимна и подкара „Лято на брега“, като пръстите й тъчаха ефирни пелерини само от дихание.

— Наистина прекрасно — повторих и от раменете ми паднаха още десет кила.

— Като свирите четирийсет години — отвърна тя, — вече дори не забелязвате.

— Достатъчно добра сте за симфоничен оркестър.