Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Някак не те виждам да го правиш. — Ръцете й изтъкаха още няколко педи от песента. — Е, и какво ти промени настроението?

— Ти — отвърнах.

Сякаш бях стрелял с топ в лицето й.

— Аз? — изгледа ме тя.

— Ти повдигна деня от паважа, разтърси го и го накара да затича с нови сили.

— Аз съм сторила това?

За първи път ми се стори, че от мелодията изпопадаха няколко ноти.

— Или, ако щеш, твоите ръце, които вършат работа, без дори да ги забелязваш.

— Когато имаш дрехи за пране, просто ги изпираш.

Усетих как оловните тежести отново се наливат в крайниците ми.

— Недей! — казах. — Защо трябва ние, минувачите, да се наслаждаваме, а ти самата — не?

Тя наклони глава, а ръцете й забавиха хода си.

— А на теб защо ти е да се занимаваш с такива като мен?

Стоях пред нея, чудейки се дали да й предам онова, което ми бе казал старецът сред сънния покой на „Четирите провинции“. Да й разкажа за хълма от красота, издигал се, изпълвайки душата ми през целия мой живот, край който аз стоях с детска лопатка, раздавайки го на малки порцийки обратно на света? Да изброя всичките си дългове към хората от сцени и екрани, които ме бяха карали да се смея, да плача или просто да се чувствам жив, но на които никой от публиката в затъмнената зала не се бе осмелил да викне: „Ако някога ти потрябва помощ, аз съм ти приятел!“. Да й опиша случката от преди десет години, с оня мъж на последната седалка в автобуса, който се смееше толкова леко и непринудено, че всички пътници се заразиха и се заливаха в смях, слизайки през вратите, но никой нямаше куража да поспре, да го докосне по рамото и да каже: „Човече, нямаш представа как ни ободри, бог да те поживи!“. Можех ли да й кажа, че тя е само част от една дълга сметка, отдавна дължима и вече просрочена? Не, не можех да й кажа нищо от това.

— Ще си представиш ли нещо заради мен?

— Какво?

— Представи си, че си американски писател, търсещ материал далеч от дом, жена, деца и приятели, в унил хотел, в безрадостен сив ден, с душа, изпълнена единствено с натрошено стъкло, сдъвкан тютюн и изпоцапан в сажди сняг. Представи си, че както бродиш из проклетите студени улици, свиваш зад един ъгъл и не щеш ли, попадаш на малка жена със златна арфа и всичко, което тя свири, е от други сезони — есен, пролет, лято, раздавано безплатно на който пожелае. И ето че ледът се стопява, мъглата се вдига, вятърът се сгрява от юнски полъх и десет години се смъкват от плещите ти. Можеш ли да си го представиш?

Мелодията й прекъсна.

— Ти си побъркан.

— Представи си, че си на мое място — продължих. — Връщаш се в хотела си. И по пътя ти се иска да чуеш нещо, каквото и да е. Свири. И докато свириш, надзърни иззад ъгъла и послушай.

Тя постави пръсти върху струните и замря, помръдвайки устни. Аз чаках. Накрая от гърдите й се изтръгна въздишка, стон. После внезапно кресна: