Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Здравей, Червенке — казах тихо, без да помръдвам. Птичката само килна главица, изчурулика още веднъж и излетя навън през прозореца.
— Виждам, че една ранобудна птица е дошла тук преди мен — каза Мама Чия и махна с ръка към едно дърво пред колибата, където апапането пееше сега.
— Готов съм да тръгвам — казах аз, докато връзвах обувките си и в този момент си спомних за обещанието си да не се държа унило и сантиментално, когато съм с нея. Каква е точка номер едно в графика ни?
— Закуска. — Тя ми подаде къшей все още топъл хляб.
— Благодаря — казах аз и седнах на леглото да хапна. — Между другото, все се каня да те питам твоя ли е тази колиба.
— Получих я като подарък. Бащата на Сачи ми я построи преди няколко години.
— Чудесен подарък — изкоментирах аз с пълна уста.
— И той е чудесен човек.
— И кога ще се запозная с него?
— Той сега не е тук, работи на един строеж. Напоследък не се строи много на Молокай и затова, когато се открие възможност… — Мама Чия сви рамене.
— А Сачи къде е?
— Всеки момент трябва да дойде. Казах й, че може да се отбие тук.
— Много добре. Наистина харесвам тази малка дама.
Сачи влезе поруменяла, защото беше чула думите ми. Мама Чия вдигна една раница и ми посочи друга, която трябваше да нося аз. Наведох се да я взема.
— Охо, много е тежка — рекох аз. — Да не е пълна с камъни или нещо такова?
— Всъщност е точно така — отговори тя. — Исках да занеса на Фуджи и Мицу някои подбрани камъни за скалната им градина. И освен това упражнението ще ти се отрази добре.
— Ако ти стане твърде тежко, аз мога да я нося — предложи Сачи и на усмихнатото й лице се появиха трапчинки.
— Ако ми стане твърде тежко, можеш да поносиш и мен — ухилих и се аз и се обърнах към Мама Чия. — Фуджи ли е фотографът, за който ми разказа? На него ли му се роди бебе съвсем наскоро?
— Да. Сега той се занимава с градинска украса. Работи в ранчото „Молокай“. Много го бива с инструментите.
Фуджи и Мицу ме посрещнаха топло и с поклон. После ми представиха невръстния си син Тоби, който спеше дълбоко и не беше особено впечатлен от запознанството.
— Той дойде при нас само преди няколко седмици, с помощта на Мама Чия — съобщи Фуджи.
— Същото важи и за мен. Надявам се пътуването му да е било по-леко от моето — казах аз и се ухилих на Мама Чия. После свалих пълната с камъни раница от раменете си и я пуснах шумно на верандата.
— Камъни за градината ви — обясни Мама Чия на Фуджи, докато аз разкършвах ръце и рамене. После, най-вече за мое задоволство, тя добави: — Ако не са точно такива, каквито ви трябват, нямаме нищо против да ги върнем обратно.
Изразът на лицето ми накара всички да прихнат.
Къщата им беше пълна с разни джунджурии и спомени от миналото, подредени грижливо по многобройните лавици. Забелязах също чудесни снимки с морски прибой, дървета и синьо небе, вероятно направени от Фуджи. Това беше красив и щастлив дом, опасан отвсякъде от дървета, със стени, обрасли с пълзящи растения. Чухме сърдития плач на бебето, което се събуждаше гладно.
Докато Мама Чия се занимаваше с Мицу и новородения и син, Фуджи предложи двамата с него да се разходим из градината.
— Мицу и Фуджи имат прекрасна градина — каза Сачи възторжено.
И това си беше самата истина: зеле, царевица, бобени лехи и тикви. Видях от земята да се подават зелените стволчета на корена таро. В единия край на градината имаше дърво авокадо, а в другия една смокиня стоеше като часовой.
— Имаме също и хубави картофи! — каза Фуджи гордо. Почувствах природните духове, които витаеха над това място. Бях забелязал, че Първичната ми същност говореше по-ясно напоследък. Или може би аз слушах по-внимателно.
След разходката ние седнахме на верандата и се заговорихме за озеленяване, фотография и други неща, докато накрая Мама Чия излезе от къщата.
Когато си взимахме довиждане, Фуджи раздруса силно ръката ми.
— Ако има нещо, което мога да направя за теб, Дан, просто кажи.
— Благодаря ти — отвърнах аз. Искрено бях харесал този човек, макар да не се надявах, че ще го срещна отново. — Желая всичко най-добро на теб и на семейството ти.
Мицу ни махна с ръка, държейки бебето до гърдите си и ние поехме надолу по пътя.
— Отиваме в града — каза ми Мама Чия. — Понякога вземам пикапа на Фуджи, когато не се нуждае от него.
Тя се мушна зад волана на малкия камион и дръпна седалката назад, за да може да диша. Седнах до нея на предната седалка, а Сачи се метна отзад в ремаркето.
— Дръж се, ако ти е мил живота! — извика Мама Чия на Сачи, която изписка от радост, когато заподскачахме по чакъления път към двупосочното шосе.