Свещеното пътуване на мирния воин

— Същото правиш и ти — вметнах аз.

Крачехме надолу през тропическата гора към моята колиба с натежали от изтощение крака. Корените на дърветата и скалите отстъпиха място на тревите, листата и влажната червеникава пръст. И двамата бяхме много уморени и вървяхме мълчаливо. Дишах бавно и дълбоко и държах езика си опрян към небцето, за да позволя на Първичната си същност да разнася свободно и да уравновесява енергиите в мен. Вдишвах не само въздух, но също и светлина, енергия и настроение.

Дочух песните на птиците, вездесъщия шум на шуртящите потоци и водопади след обилните дъждове и отново бях привлечен от красотата и мистерията на Молокай. Но натрапчивият въпрос за служенето на другите — несъмнено слаба брънка във веригата на моя живот — непрекъснато изплуваше на повърхността й подтискаше ума ми.

— Мама Чия — наруших аз мълчанието, — когато спомена отец Деймиън и Майка Тереза, разбрах колко далече съм от нещо подобно. Идеята да се грижа за прокажени и да служа на бедните просто не ми звучи привлекателно, поне на този етап от моя живот, макар да зная, че това са добри дела.

Тя ми отговори, без да се обръща:

— По-голямата част от човечеството споделя тези твои чувства. Добри дела се правят от различни мотиви: на първия етаж служиш само на личния си интерес; на втория служенето винаги е обвързано с други хора; на третия се намесват дългът и отговорността. И пак казвам — истинското служене на хората започва на четвъртия етаж, когато съзнанието обитава сърцето.

Вървяхме под следобедното слънце и от време на време спирахме да берем плодове от манго. Те ме заситиха само донякъде и затова се зарадвах на останалия запас от ядки в раницата на Мама Чия. Самата тя се задоволи с една съвсем оскъдна дажба.

— Продължавай да се храниш така — казах аз и скоро ще бъдеш стройна като фотомодел.

— Модел на какво! — попита тя с усмивка.

— Модел на светица.

— Аз не съм светица — отвърна Мама Чия. — Трябва да ме видиш какво правя по забавите.

— Вече съм те виждал, не помниш ли? На остров Оаху. — Мислите ми полетяха назад във времето. Възможно ли беше това да се е случило само преди няколко седмици. Струваше ми се, че са минали години, откакто бях пристигнал тук. Чувствах се много по-стар и може би малко по-мъдър.

Когато започнахме последния етап от спускането си, аз попитах Мама Чия:

— Как ще успея някога да направя скока, за който говориш? В крайна сметка аз работя, издържам семейство, а имам и други задължения. Не мога просто да се раздавам наляво и надясно и да прекарвам цялото си време в доброволни пожертвувания.