Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Преди да успея да отговоря, бяхме наобиколени от няколко мъже и жени, които станаха от масите си, очевидно зарадвани да видят Мама Чия. Тя свали раницата от раменете ми и извади оттам пакет с ядки и нещо, което приличаше на плодова торта, изпечена от самата нея.
— Това е за Тия — каза Мама Чия. — Къде е Тия?
Хората бяха заинтригувани и от мен.
— Алоха — каза една жена и ме докосна леко по рамото. Заставих се да не се отдръпна и забелязах, че и двете й ръце изглеждаха нормални.
— Алоха — отвърнах аз и се усмихнах с усилие.
Точно тогава видях хората да се отдръпват и да правят път на една жена, най-младата, която бях срещал тук. Предположих, че няма още четиридесет години. Беше бременна, може би в шестия месец. Струваше си да се види как тя и Мама Чия направиха опит да се прегърнат. Усмихнати, те се приближиха предпазливо една към друга, наведени малко настрани. Приличаха на два кораба, които търсеха пътя си към пристанищните докове.
Всъщност Тия изглеждаше доста добре, въпреки осакатената и превързана над лакътя ръка. Мама Чия й подаде тортата.
— Това е за теб… и за бебето — каза тя.
— Махало! — каза Тия усмихната и след това се извърна към мен. — А това предполагам е новото ти гадже?
— Не — отрече Мама Чия. — Знаеш, че гаджетата ми изглеждат по-добре… и са по-млади.
Двете жени прихнаха отново.
— Той настоя да дойде тук и да ви помогне в градинската работа за няколко дни. Здраво момче е и много се зарадва, като чу за правилото, че доброволците работят до тъмно. — После Мама Чия се завъртя към мен и ме представи с театрален жест: — Тия, името на този момък е Дан.
Тия ме прегърна сърдечно. След това се обърна към Мама Чия:
— Толкова се радвам да те видя тук. — Последва нова прегръдка и после тя тръгна да покаже тортата на другите.
Седнахме да похапнем. Една жена ми предложи поднос с пресен плод. Тя беше много мила, но аз не можах да не забележа, че имаше само едно око върху покритото си с белези лице. Не бях особено гладен и тъкмо се канех да й кажа това, когато срещнах погледа й. Между нас се установи някакъв контакт. Единственото й око беше толкова чисто и блестящо, че за миг ми се стори, че видях там самата й душа и тя много приличаше на моята. Приех дара й.
— Махало — казах аз.
По-късно, докато с Мама Чия седяхме на два стари дървени стола, аз я попитах:
— Защо тази жена Тия ти беше толкова благодарна за тортата?
Тя се засмя.
— Причината не беше в тортата, въпреки че аз правя чудесни торти! Тя ми е благодарна, защото намерих дом за детето й.
— Какво си направила?
Мама Чия се втренчи в мен и погледът й сякаш казваше че съм твърде недосетлив. Сетне тя заговори, движейки устните си много бавно.
— Забеляза ли, че тук няма никакви деца? Не би могло и да има такива, защото е забранено. Децата, родени от прокажени, обикновено не са болни, но те са по-податливи към болестта и затова не могат да живеят тук. И това е най-тъжното нещо, защото тези хора са изключително привързани към децата. Два месеца преди раждането, жената трябва да напусне селището, да роди някъде другаде и да му каже сбогом.
— Искаш да кажеш, че Тия няма да вижда детето си… и ще трябва да се откаже от него?
— Да, но аз намерих семейство за него недалеч оттук. Тя ще може да посещава детето си и затова е толкова щастлива. — Мама Чия рязко се изправи. Трябва да се видя с едни хора, да свърша някои неща и затова ти казвам доскоро.
— Почакай малко! Не съм казал, че оставам тук.
— Е, оставаш ли?
Не отговорих веднага. Вървяхме мълчаливо към някакви бунгала и морския бряг, който се намираше на стотина метра по-надолу. След това аз попитах:
— Да ги учиш ли идваш тук?
— Не, идвам аз да се уча от тях. — Тя замълча, търсейки подходящите думи. — Те са обикновени хора, Дан. Ако не бяха болни, щяха да се трудят по плантациите със захарна тръстика, да продават застраховки, да лекуват или да работят в банки като всички останали хора. Не искам да ги идеализирам. Те имат обичайните проблеми и страхове като всеки друг човек.
Но смелостта е като мускул, който става по-силен, колкото повече го тренираш. Никой не може да познае истински духа си, ако не застане лице в лице с нещастието. А тези хора са преминали през най-тежките емоционални и физически битки в личен план. Отлъчени от плашливи хора, те живеят в селище, което никога не се оглася от детски смях. Думата „прокажен“ е станала синоним за някой, който е отхвърлен, избягван от другите, парий, изоставен от света. Малцина са посрещали такива изпитания и малцина са показали такъв дух.
Аз се чувствам привлечена от всички проявления на силния дух. Оттук идва и особеният ми интерес към тези хора и при това не като лечител, а като техен приятел.