Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Когато наближихме, видях отвън неколцина души. Няколко стари жени копаеха нещо, което приличаше на градина. На известно разстояние от тях един мъж, също възрастен, работеше с някаква машина за мелене — бяхме още далече и не се виждаше точно какво прави.
Когато навлязохме в селцето, хората започнаха да вдигат глави към нас. Лицата им бяха дружелюбни, но често набраздени с белези. Повечето кимваха и се усмихваха на Мама Чия — очевидно позната личност тук — докато други оставаха погълнати в работата си.
— Това са прокажените на Молокай — прошепна Мама Чия тихо, когато над нас заръмя топъл дъжд. — Началото било сложено през 1866 г. Те били захвърлени тук от страх и невежество, изолирани и оставени да очакват смъртта си. През 1873 г. на острова пристигнал отец Деймиън и започнал да помага на тази общност, докато самият той не се заразил и не умрял шестнайсет години по-късно.
— Умрял е от проказа? Тя заразна ли е?
— Да, но не се прихваща лесно. Аз не бих се безпокоила.
Въпреки уверенията й, аз сериозно се обезпокоих. Прокажени! Бях виждал такива само във филмите с библейска тематика, където Исус правеше чудеса и ги лекуваше. Той не се тревожеше, че може да се зарази от тях, но все пак той беше Исус, а аз нямаше как да не се тревожа.
— Тук идват обикновени доктори, които се грижат за тях — продължи Мама Чия тихо, докато вървяхме през селото. — Въпреки че повечето прокажени са чистокръвни хавайци, много от тях са християни и не приемат медицината хуна. Но има и някои, на които помагам. Тук живеят хора, които имат необикновени сънища и преживявания, непонятни за техните доктори.
Опитвайки се да не зяпам, аз зърнах неколцина болни, които носеха видимия печат на тежко обезобразяване. Една жена седеше на стол и четеше нещо; от крака й беше останал само тънък израстък. Видях мъж, който беше изгубил и двете си ръце от китките надолу, но това не му пречеше да изпилва нещо на струг.
— Той прави изящни бижута — сребърни делфинчета — каза Мама Чия.
От бунгалата наизлязоха много хора, когато вестта за пристигането ни обиколи селището. Най-младият човек, когото видях, беше прехвърлил четиридесетте. Главата му беше превързана с бинтове. Стара жена с провиснала и рошава коса тръгна към нас и ни поздрави. На лицето й имаше язви и липсваха няколко зъба.
— Алоха — каза тя на Мама Чия и сетне поздрави и мен. Усмивката й беше слънчева, дружелюбна и любопитна. Обръщайки се към Мама Чия, тя кимна към мен и попита: — Кой е този кане (мъж)?
— Дошъл е тук да прави кокуа (да помага) — отвърна Мама Чия на най-добрия си местен английски. — Моят товарен кон — каза тя гордо и ме посочи, с което извика отново сияйната, макар и нащърбена усмивка на старицата. — Може би ще го оставя тук да помага няколко дена и това е единственият начин да спра да мисля за тези хубави момчета — добави водачката ми.
Старата жена прихна и каза нещо на хавайски, Мама Чия повдигна вежди и се засмя на думите и от сърце. Озадачен, аз се обърнах към Мама Чия:
— Май спомена, че ще останем тук няколко дни? — За първи път чувах за това.
— Не ние. Ти ще останеш.
— Искаш да остана тук няколко дни? Необходимо ли е наистина това?
Мама Чия ме погледна малко тъжно, но не каза нищо. Почувствах се малко засрамен, но нямах абсолютно никакво желание да остана тук.
— Виж, зная, че ми мислиш доброто и може би наистина ще ми се отрази добре, но има хора, на които им харесва всичко това — като отец Деймиън например — но аз не съм от тези, които обичат да висят в болници и в безплатни кухни. Уважавам хората, които се занимават с тези неща, но нали разбираш, това не е моето призвание.
Тя ме удостои със същия тъжен поглед и отново не продума нищо.
— Мама Чия — опитах се да обясня аз, — аз направо отскачам назад, ако някой кихне към мен. Не съм свикнал да се въртя около болни хора. А ти ми предлагаш да остана и да живея с прокажени!?
— Точно така — каза тя и тръгна към една по-голяма хижа край брега. Последвах я към тази постройка в центъра на селището и предположих, че това е трапезария.
Тъкмо преди да влезем, тя ми каза:
— Като изключим лекарите и свещениците, посетителите тук са рядкост. Очите ти ще бъдат огледало за тези хора. Те долавят чувствата ти. Ако ги гледаш със страх и отвращение, те ще се видят точно така. Разбираш ли?