За любов и чест

— По-зле ли е?

— Изпратих да повикат свещеник. Сега той е с нея. — Устните на Самира трепереха. Алейн видя сълзи в очите й, всеки миг тя щеше да заплаче, но вместо това вдигна глава и се опита да се усмихне. — Ела с мен, тео. Моля те. Тя би искала ти да си при нея, а и папа се нуждае от теб.

Когато влязоха в стаята, Парис бе седнал на леглото и държеше Юланда в ръцете си така, че тя да може да диша по-лесно. През годините Алейн често се бе сблъсквал със смъртта и когато видя тебеширено бялото лице на Юланда, разбра, че краят е близо. В ъгъла свещеникът бе коленичил и се молеше.

— Алейн, скъпи приятелю. — Гласът на Юланда бе едва чуто шепнене. Движенията на устните й струваха невероятни усилия. Алейн взе ръката й в своята и я целуна. Тя бе студена.

— Тук съм — каза той. — Ще остана с теб и Парис толкова дълго, колкото искате.

— Не, не искам да си отиваш — шепнеше тя.

Той направи място на Самира, която седна върху леглото и взе ръката на майка си. Алейн се премести в края на леглото, откъдето Юланда можеше да го вижда и да знае, че той е тук. Дишането на Юланда ставаше все по-тежко, а Парис й шепнеше любовни слова и непрестанно милваше лицето й.

Алейн се молеше както никога досега, но не за живота на Юланда, защото той ясно виждаше, че нея вече нищо не може да я спаси. Той се молеше за Самира, която чувстваше като дъщеря, тъй като нямаше свои деца. Той се молеше за душата на Юланда, но най-трескаво се молеше за Парис. Точно сега неговият приятел се нуждаеше от божията милост, нуждаеше се от сила и кураж.

Около полунощ дишането на Юланда стана още по-тежко и болезнено.

— О, Парис — каза тя, — толкова много те обичам. — Тя отпусна главата си върху Парис и издъхна.

В стаята настъпи тишина. Всички чакаха да чуят как Юланда отново ще поеме дъх, но това не се случваше и не се случваше.

— Не! — Парис сграбчи жена си по-силно.

— Тя си отиде от нас, синко мой — говореше бавно свещеникът. — Време е да я приготвим за погребението.

— Алейн! — Очите на Парис бяха изпълнени с мъка. — Бих искал да излезете всички. Трябва да остана няколко мига насаме с нея.

— Но, синко мой — започна свещеникът, ала Алейн дръпна ръката му и го спря.

Той се опита да помогне и на Самира да стане, но тя бе твърде съсипана, за да може да се движи. Тя се облегна на рамото му и той я прегърна като дете, каквото тя все още беше. Изведе я в съседната стая. Едва тогава Самира започна неудържимо да плаче, а накрая изморена заспа. Алейн повика една от прислужничките, която да я занесе в стаята й. Сега той отново чакаше обгърнат от тишината наоколо, докато Парис бе при Юланда. Измина още един час и едва тогава приятелят му излезе.