Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
— Никъде няма да ходя, докато не ми кажеш дали съм будна или сънувам — троснах се аз.
— Ама че нрав! — възкликна Флоринда, като наведе глава, докато челото й докосна моето.
Очите й бяха широко разтворени.
— Ти сънуваш будна — добави тя, като произнасяше всяка дума много внимателно.
Въпреки нарастващото ми безпокойство, аз се разсмях. Звукът от смеха ми, който отекна из цялата стая като далечно ехо, разпръсна безпокойството ми. В същия момент вече не ме беше грижа дали съм будна или сънувам. Цялото ми внимание беше съсредоточено върху това да достигна по-бързо до тоалетната.
— Къде е тоалетната? — изръмжах аз.
— Ти знаеш къде е — рече Флоринда, скръствайки ръце пред гърдите си. — Но нямаш шанс да я достигнеш навреме, освен ако не повелиш на себе си да си там. Не се изхитряй, обаче, да местиш тоалетната до леглото си. Това се нарича „мързеливо сънуване“, най-сигурния начин да се оплескаш в леглото. Ти самата иди до тоалетната за части от секундата.
За мой най-голям ужас, не можах да достигна вратата, когато се опитах. Краката ми нямаха увереността да вървят. Бавно и несигурно, като че ли бяха неспособни да решат накъде да тръгнат, те се задвижиха — първо единият крак, после другият. Като не исках да приема, че собствените ми крака вече не са под мой контрол, аз се опитах да ускоря придвижването си, като повдигах с ръце ту единия, ту другия си крак. Флоринда, изглежда, не я интересуваше какво става с мен. Сълзи на безпомощност и самосъжаление наводниха очите ми, докато стоях там закована на място. Устните ми изговориха думата „помощ“, но никакъв звук не излезе от устата ми.
— Какво става? — попита тя, като ме хвана за ръката и внимателно ме придърпа на пода.
Събу ми дебелите вълнени чорапи и заразглежда стъпалата ми; сега изглеждаше истински загрижена. Исках да й обясня, че моята неспособност да се движа се дължи на емоционалното ми изтощение. Но колкото и да се опитвах, не можех да формулирам мислите си в думи. Докато се мъчех да издам някакъв звук, забелязах, че нещо не е наред със зрението ми: не можех да си фокусирам погледа. Лицето на Флоринда оставаше неясно и размито, независимо колко присвивах очи и колко приближавах лицето си до нейното.
— Знам какво ти е — прошепна Флоринда в ухото ми. — Трябва да отидеш в тоалетната. Направи го! Повели си да отидеш там!
Кимнах енергично. Знаех, че наистина сънувам будна или по-точно, че съм в друга действителност, която все още не е напълно моя, но до която имам достъп чрез тези хора. После се почувствах необяснимо спокойна. И изведнъж се оказах в тоалетната — не в сънувана тоалетна, а в истинска.
Дълго време проверявах мястото, за да се уверя, че е истинско. Истинско беше.
После отново се озовах в стаята, но не знам как стана това. Флоринда каза някакъв комплимент във връзка със способностите ми за сънуване. Почти не слушах какво говори, защото вниманието ми беше привлечено от купчината одеала, наредени едно върху друга до стената. Не бях ги забелязала, когато се събудих и въпреки това бях сигурна, че съм ги виждала преди.
Усещането ми за спокойствие бързо се изпари, докато се опитвах да си спомня къде съм виждала тези одеала. Терзанието ми нарастваше все повече. Вече не знаех дали съм в същата къща, в която бях дошла с Изидоро Балтазар рано вечерта, или съм на друго място.
— Чия е тази стая? — попитах аз. — И кой ме е навлякъл с всички тези дрехи?
Ужасих се да чуя собствения си глас.
Флоринда ме погали по главата и с мил, тих глас каза, че засега това била моята стая и че тя ме е навлякла, за да не ми е студено. Обясни, че пустинята заблуждава, особено нощем.
Тя ме огледа със загадъчно изражение на лицето, като че ли намекваше за нещо друго. А това ме притесни, защото думите й не ми даваха никакъв ключ какво би могла да има предвид. Мислите ми се вихреха безцелно. Ключовата дума, реших аз, беше „пустиня“. Бяхме дошли до къщата по такъв криволичещ път, че не бях успяла да определя къде точно се намира тя.
— Чия е тази къща, Флоринда? — попитах аз.
Тя, изглежда, се бореше с някакъв голям проблем, тъй като изражението й се смени от замислено към обезпокоено няколко пъти.
— Ти си си вкъщи — най-после рече тя с прочувствен глас.
Преди да успея да й напомня, че не е отговорила на въпроса ми, тя ми направи знак да мълча и посочи с пръст към вратата.
Нещо прошумоля в тъмнината отвън. Можеше да е вятърът или пък листата, но аз знаех, че не е нито едното, нито другото. Това беше един успокояващ, познат звук; той ми върна спомена за пикника. И по-специално, думите на Мариано Аурелиано: „Аз ще те издухам, както направих и с останалите, към единствения човек, който сега държи мита в ръцете си“.