Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Облегнах се на стената, затворих очи и зачаках дишането ми да се нормализира. „Ами ако някой ме спипа тук?“, помислих си аз гузно. Но любопитството ми надделя над угризенията, докато вдишвах въздуха в стаята, изпълнен със загадъчност и тайнственост.
Тежките тъмни завеси бяха дръпнати и единствената светлина идваше от висока настолна лампа. Нейният огромен абажур, обрамчен с пискюли, хвърляше кръг светлина върху шезлонга до прозореца. В самия център на стаята имаше легло с балдахин, което изпълваше пространството със своето присъствие, като че ли беше трон бронзовите и дървени ориенталски статуетки, поставени върху кръгла масичка във всеки от четирите ъгъла на стаята, изглеждаха като застанали на стража небесни божества. Върху френското писалище и скрина бяха натрупани книги, вестници и списания. На бъбрековидната тоалетка нямаше огледало, а вместо четка за коса и гребен или пък шишенца парфюм и козметика, върху стъклената повърхност имаше сервиз от крехки на вид, малки чашки за черно кафе със златен ръб. Нанизи от перли, златни верижки, пръстени и брошки преливаха от фините чаши като някакво изоставено съкровище. Познах два от пръстените; бях ги виждала на ръката на Зойла.
Леглото разгледах най-накрая. Почти с благоговение, като че ли наистина беше трон, аз дръпнах завеските и затаих дъх от възторг; възглавниците в ярки цветове върху зелената копринена покривка ми напомниха на диви цветя в ливада. И въпреки това, неволно потръпнах, докато стоях насред стаята. Някакси инстинктивно чувствах, че топлината, тайнството и очарованието на тази стая не са нищо друго, освен една илюзия.
Усещането, че съм влязла в нещо като мираж, беше дори още по-силно в третата стая. Тя също изглеждаше топла и приветлива отначало. Самият въздух беше нежен и мил. Ехо от смях като че ли се носеше откъм стените. Тази уютна атмосфера обаче беше само едно слабо, мимолетно впечатление, подобно залязващата слънчева светлина, която се процеждаше през покритите с тензух прозорци без стъкла.
Също както и в предишната стая, леглото изпълваше пространството. То също беше с балдахин и яркоцветни възглавници, небрежно разхвърляни върху покривката. До стената имаше стара, изрисувана на ръка, крачна шевна машина. До нея стоеше висок шкаф за книги. Но вместо книги, по лавиците бяха наредени топове от най-фини памучни, копринени и вълнени платове, всичките изрядно подредени по цвят и материя.
Под прозореца имаше ниска масичка със забити на нея шест кратуни, върху всяка от които беше опъната перука с различен цвят. Сред тях беше русата перука, с която бях видяла Делия Флорес, и тъмната, къдрава перука, която Мариано Аурелиано ми беше сложил пред кафенето в Тусон.
Четвъртата стая беше малко по-нататък от останалите и на отсрещната страна на коридора. В сравнение с другите две, тя изглеждаше едва ли не празна. Последните слънчеви лъчи на късния следобед се процеждаха през една от стените, цялата в прозорци с ромбовидни стъкла, и образуваха на пода своеобразен килим от светлини и сенки — един трепкащ квадрат от правоъгълни шарки.
Няколкото мебели бяха така изкусно поставени на местата си, че стаята изглеждаше по-просторна, отколкото беше всъщност. До стените бяха наредени ниски лавици за книги със стъклени вратички. В една ниша в отдалечения край беше поставено тясно легло. Одеалото на бели и сиви карета стигаше до земята и беше в тон със сенките на пода. Изящната писалищна маса от палисандрово дърво и финият стол от същото дърво, полирано като абанос, с позлатена метална украса, не намаляваха общото впечатление за голота на стаята, а по-скоро го засилваха. Знаех, че това е стаята на Кармела.
Щеше ми се да видя какви са книгите зад стъклените витринки, Но бях твърде развълнувана. Като че ли някой ме преследваше, аз излязох тичешком в коридора и се втурнах по него към вътрешния двор. Седнах на един от плетените столове; треперех цялата и ме избиваше пот, а ръцете ми бяха ледено студени. Не треперех от чувство за вина — нямаше да се трогна много, ако ме бяха хванали да надничам из стаите, — а от чуждата, другосветска атмосфера в тези красиво обзаведени стаи. Покоят, който цареше в тях, беше неестествен. Той не беше следствие от отсъствието на обитателите им, а от отсъствието на чувства и емоции, които обикновено изпълват пространствата, където живеят хора.
Всеки път, когато някой наричаше тези жени „магьосници“, аз вътрешно се бях изсмивала; те нито се държаха като такива, нито приличаха на такива според моите представи, а именно — подчертано драматични и зловещи. Но сега вече със сигурност знаех, че са различни от останалите човешки същества. Плашеше ме това, че са различни по начин, който не разбирам, по начин, който дори не можех да си представя.