Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Думите звъняха в ушите ми; обърнах се да погледна дали пък Мариано Аурелиано не е влязъл в стаята и ги повтаря на глас в същия този момент.
Флоринда кимна. Беше прочела мислите ми. И очите й, приковани върху моите, ме заставиха да призная, че разбирам неговото твърдение. На пикника не бях обърнала голямо внимание на изявлението му; то бе просто твърде абсурдно. Сега обаче бях толкова любопитна да раз бера кои са тези „останали“, че не можех да си позволя да оставя разговора да премине на друга тема.
— Изидоро Балтазар спомена за някакви хора, които работели с него — започнах аз предпазливо. — Каза, че му били поверени и че негов свещен дълг бил да им помага. Те ли са тези, които… е издухал към него? — попитах аз колебливо.
Флоринда кимна утвърдително и лека усмивка се плъзна по устните й, като че ли нежеланието ми да произнеса думата „издуха“ й се беше сторило забавно.
— Това са хората, които старият нагуал е издухал към новия нагуал; те са жени и са също като теб.
— Като мен ли? — попитах аз неуверено.
Искаше ми се да не бях била така погълната от собствените си, постоянно сменящи се, чувства и настроения към Изидоро Балтазар по време на пътуването и да бях слушала по-внимателно това, което беше разкрил за своя свят.
— В какъв смисъл тези жени са като мен? — попитах аз и добавих: — Ти познаваш ли ги?
— Виждала съм ги — рече тя уклончиво.
— Колко жени са били издухани към Изидоро Балтазар? — попитах аз със зле прикрито недоволство.
И все пак, самата мисъл за тях беше и вълнуваща, и тревожна.
Флоринда определено се зарадва на реакцията ми.
— Няколко — рече тя. — И те не приличат на теб физически, но въпреки това са като теб. Имам предвид, че те си приличат една с друга, както си приличаме аз и моите съратнички-магьосници — обясни Флоринда. — Когато ни видя за пръв път, не беше ли и ти самата безкрайно изненадана от това колко много си приличаме?
И като прие кимването ми, тя продължи с обяснението, че приликата между нея и съратничките й — въпреки очевидните физически различия — се дължала на тяхното безпристрастно, непредубедено отдаване на света на магьосниците.
— Ние сме привързани една към друга от едно чувство на обич, което засега все още не познаваш и не разбираш — допълни тя.
— Има си хас — казах аз, възможно най-цинично. После обаче любопитството ми относно жените, издухани към Изидоро Балтазар, надделя и аз попитах:
— Кога ще се запозная с тях?
— Когато ги намериш — отвърна Флоринда.
Гласът й, макар тих, беше изключително властен, което ме накара да занемея за миг.
— Как ще ги намеря, като не ги познавам? Та това е невъзможно!
— Не и за една магьосница — отбеляза тя небрежно. — Както вече казах, ти не приличаш на тях физически, но сиянието вътре в теб е така ярко, както сиянието в тях. Ще ги познаеш по това сияние.
Очите й ме гледаха неподвижно и напрегнато, сякаш наистина виждаше сиянието вътре в мен.
— Това е сиянието на магьосниците — рече тя. Лицето й беше сериозно, а гласът — необичайно нисък.
Исках да вметна някаква дръзка забележка, но нещо в поведението й ме разтревожи.
— Аз мога ли да видя това сияние? — попитах.
— За това ни е необходим нагуалът — рече Флоринда и посочи нагуала Мариано Аурелиано, който стоеше в полутъмния ъгъл на стаята.
Въобще не бях го забелязала, но внезапното му появяване съвсем не ме обезпокои.
Флоринда му каза какво искам. Той ми направи знак да го последвам до средата на стаята.
— Ще ти покажа това сияние — рече той и като клекна, вдигнал нагоре и двете си ръце, ме подкани с жест да се кача на гърба му.
— Сега пък на гръб ли ще се носим? — попитах аз без да полагам каквито и да е усилия да прикрия разочарованието си. — Нали щеше да ми показваш сиянието на магьосниците?
Макар ясно да си спомнях думите му, че истинското магьосничество не е странно поведение, ритуали, опиати или заклинания, аз все пак очаквах някакво шоу, някаква демонстрация на силата му, като например да бърка разни магически билки над огъня.
Без да обръща внимание на разочарованието ми, Мариано Аурелиано ме подкани да обвия ръце около врата му леко, за да не го удуша.
— Не смяташ ли, че ми е минало времето да ме носят на гръб? — предупредих го аз.
Смехът на Мариано Аурелиано загърголи в него, след което избухна в гръмогласна радост. С едно бързо движение той се изправи на крака. После пъхна ръце под коленете ми, нагласи ме удобно на гърба си и излезе в коридора без главата ми да се удари в касата на вратата.
Вървеше толкова бързо и леко, че имах ясното усещане как се нося по дългия, тъмен коридор. От любопитство, непрекъснато се оглеждах около себе си. Движехме се обаче толкова бързо, че едва успявах да зърна по нещо оттук-оттам. Навсякъде се усещаше един лек и въпреки това устойчив аромат — ухание на портокалов цвят, примесено със свежестта на студения въздух.