Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Ех, чудно е! — възкликна той. — Аз съм на дванайсет години, карам тринайсетата и съм видял много следобеди през тези тринайсет години, но ми се струва, че такъв чудесен като днешния никога не е имало.
— Да, наистина е чудесен — съгласи се Мери и въздъхна не от друго, а от радост. — Сигурна съм, че това е най-хубавият следобед, който е имало някога на света.
— Не ви ли се струва — попита Колин замечтано, но внимателно, защото говореше на йоркширски диалект, — че всичко хубаво сякаш е направено за мен?
— Бога ми! — извика възторжено Мери. — Добре говориш йоркширски! Ама ти… ти наистина си страшен!
Радост царуваше в тайната градина. Преместиха количката под сливата, покрита със снежнобели цветове, сред които жужаха пчели. Тя приличаше на приказен царски балдахин. Наблизо имаше цъфнали череши, а ябълките бяха целите в розови и бели пъпки, някои от които тук-там вече разпукнати. Между отрупаните с цвят клони се мяркаха късчета небе, които гледаха надолу като прекрасни сини очи. Мери и Дикън работеха по малко тук, по малко там, а Колин ги наблюдаваше. Те му носеха да види най-различни неща: разпукващи се и затворени пъпки, клончета, които се разлистваха, перца от кълвач, паднали на тревата, празна черупка от рано излюпило се птиче. Дикън буташе бавно количката из цялата градина, като спираше често, за да може Колин да види всички чудеса, които никнеха от земята и висяха от дърветата. Колин имаше чувството, че го разхождат тържествено из вълшебната страна на цар и царица, които му показват всичките нейни тайнствени съкровища.
— Чудя се дали ще видим и червеношийката! — вълнуваше се Колин.
— Скоро ще можеш да я виждаш често — успокои го Дикън. — Когато пиленцата се излюпят от яйцата, на малкото ни приятелче ще му се завърти главата от работа. Ще го видиш как лети напред-назад и носи червеи, големи почти колкото него. А в гнездото ще се раздава такъв шум, като наближи, че ще се обърква и няма да знае в коя от зейналите човчици да пусне храна най-напред. От всички страни ще зяпат гладни човчици. Мама каза, че като види колко работа има една червеношийка, за да нахрани малките си, тя самата се чувствува като някоя дама, която нищо не върши. Само че понякога малките душици изглеждат така, сякаш капки пот падат от тях, макар че човек не може да ги види.
Това ги разсмя толкова много, че трябваше да за крият устата си с ръка, защото се сетиха, че никой не трябва да ги чуе. Колин беше получил указания относно закона за шепненето и тихото говорене още преди няколко дни. Харесваше му тази тайнственост и той правеше каквото може, но по средата на радостното въодушевление е доста трудно човек да се смее непрекъснато шепнешком.
Всеки миг от следобеда бе изпълнен с нови неща и с всеки изминал час слънцето ставаше все по-златно. Отново закараха количката под цъфналия балдахин. Дикън седна на тревата и извади свирката си. Внезапно Колин видя нещо, което не бе забелязал дотогава.
— Това дърво там е много старо, нали? — попита той.
Дикън погледна към дървото, Мери също се обърна нататък и за миг настъпи тишина.
— Да — потвърди след малко Дикън, а тихият му глас прозвуча много меко.
Мери се взираше замислено в дървото.
— Клоните са сиви и никъде няма нито едно листенце — продължи Колин. — То е съвсем мъртво, нали?
— Да — съгласи се Дикън. — Но тези рози са пропълзели по него и ще скрият с листата и цветовете си всички изсъхнали клони. Тогава то няма да изглежда мъртво, а ще бъде най-красивото от всички дървета.
Мери все още съзерцаваше дървото и мислеше нещо.
— Изглежда тъй, сякаш му се е отчупил някой голям клон — каза Колин. — Чудя се как ли е станало?
— То е станало много отдавна — обади се Дикън. — Ей! — извика той с внезапно облекчение, като докосна Колин с ръка. — Виж червеношийката! Ето я! Ходила е да търси храна за другарчето си.
Колин за малко не я изпусна, но все пак успя да зърне за миг червеногърдата птичка, която носеше нещо в човката си. Тя се стрелна през зеленината към гъсто обраслия ъгъл и се скри от погледите им. Колин се облегна отново на възглавницата и се засмя.
— Носи й следобедния чай. Сигурно е пет часът. Мисля, че и аз бих изпил един чай.
Така те се спасиха от обяснения.
— Магията изпрати червеношийката — тайно сподели Мери с Дикън по-късно. — Зная, че Магията я изпрати.
И двамата се бяха страхували, че Колин може да попита нещо за дървото, чийто клон се бе счупил преди десет години. Те дълго бяха говорили за това, а Дикън потъркваше разтревожено главата си.