Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Да умреш! — възкликна той сухо. — Нищо подобно! У тебе има достатъчно сила и решителност. Когато те видях как бързо спусна краката си на земята, веднага разбрах, че всичко е наред. Седни за малко на килимчето, млади господарю, и ми кажи какви са нарежданията.
Държанието му беше странна смесица от сурова нежност и проницателно разбиране. Докато идваха по дългата алея, Мери бе разправила на един дъх всичко колкото можеше по-бързо. Главното нещо, което трябваше да се помни, му каза тя, беше, че Колин става все по-добре и по-добре. Градината бе извършила това. Никой не трябваше да му напомня за гърбица и за умиране. Раджата благоволи да седне върху килимчето под дървото.
— Какво правиш в градината, Уедърстаф? — искаше да знае той.
— Всичко, което ми кажат — отговори старият Бен. — Държат ме на работа по милост, защото тя ме обичаше.
— Тя?
— Твоята майка — отговори Бен Уедърстаф.
— Моята майка!? — попита Колин и се огледа спокойно. — Това е била нейната градина, нали?
— Да, така беше! Тя много я обичаше.
— Сега градината е моя. Аз също я обичам. Ще идвам тук всеки ден — обяви Колин. — Но трябва да я пазим в тайна. Моята заповед е никой да не знае, че ние идваме тук. Дикън и братовчедка ми са работили в нея и са я съживили. Понякога ще пращам да те викат за помощ, но трябва да идваш, когато никой не те вижда.
Лицето на Бен Уедърстаф се изкриви в суха старческа усмивка.
— Аз съм идвал тук по-рано и никой не ме е виждал.
— Какво? — възкликна Колин. — Кога?
— За последен път бях тук преди две години — рече той, като търкаше брадата си и се оглеждаше наоколо.
— Но нали никой не е идвал тук цели десет години! — извика, Колин. — Нямало е врата!
— Аз съм никой — каза сухо старият Бен. — Не влизах през вратата, а се прехвърлях през стената. Ревматизмът ми попречи да го правя през последните две години.
— Значи ти си идвал и си подкастрял клоните? — извика Дикън. — А аз се чудех кой го е правил.
— Тя толкова я обичаше! — изрече бавно Бен Уедърстаф. — И беше толкова млада и хубава. Веднъж ми каза: „Бен, ако някога се разболея или замина, ти трябва да се грижиш за моите рози.“ Когато тя си отиде, заповядаха никой никога да не влиза в градината. Но аз идвах — с гневна упоритост продължи Бен. — Прехвърлях се през стената, докато ревматизмът ме скова. Поработвах само веднъж в годината. Нейната заповед беше първа.
— Градината нямаше да е толкова жива, ако не беше идвал — рече Дикън. — А аз толкова се чудих.
— Радвам се, че си правил това, Уедърстаф — добави Колин. — Ти знаеш как да запазиш тайната.
— Да, знам, сър — отговори Бен, — пък и ще бъде по-лесно за човек с ревматизъм да влиза през вратата, отколкото да се прехвърля през стената.
Мери беше оставила своята лопатка близо до дървото. Колин протегна ръка и я вдигна. На лицето му се появи странно изражение и той започна да рови пръстта. В тъничката му ръка нямаше много сила. Но сега, когато го наблюдаваше, Мери почти се задъхваше от вълнение. Той заби върха на лопатата в земята и обърна малко от почвата.
— Ти можеш да го направиш! Можеш! — повтаряше си Мери. — Казвам ти, можеш!
Кръглите очи на Дикън издаваха огромно любопитство, но той не пророни нито думичка. Бен Уедърстаф гледаше със заинтригувано лице. Колин продължаваше упорито. След като беше обърнал няколко пълни лопати с пръст, той каза ликуващо на Дикън на възможно най-добрия си йоркширски.
— Ти каза, че ще мога да ходя също като другите хора, каза ми, че ще мога да копая. Аз мислех, че го казваш само за да ме зарадваш. Днес е едва първият ден, а вече мога да ходя. Ето че сега започнах и да копая!
Когато чу това, Бен отвори уста да каже нещо, но само добави с усмивка:
— Е, изглежда, че имаш достатъчно ум в главата. Съвсем сигурно е, че си истинско йоркширско момче. При това копаеш добре. Искаш ли да посадиш нещо? Аз мога да ти донеса роза в саксия.
— Иди да я донесеш! — каза Колин, като копаеше възбудено. — Бързо! Бързо!
Това стана действително бързо. Бен Уедърстаф тръгна по пътеката, забравил ревматизма си. Дикън взе своята лопата и направи дупката по-дълбока и по-широка, отколкото можеше да направи това един нов копач със слаби ръчички. Мери се спусна да донесе лейката. Когато Дикън разшири дупката, Колин продължи да преобръща меката пръст. Той погледна небето, пламнал и възбуден от необичайното ново занимание, колкото и малко усилие да изискваше то.
— Аз искам да го направя, преди слънцето съвсем да залезе! — каза той.
На Мери й се стори, че слънцето се задържа няколко минути повече само заради него. Бен Уедърстаф донесе от зимната градина една роза в саксия. Вървеше, куцукайки през тревата, колкото може по-бързо. Той също се вълнуваше. Коленичи до дупката и счупи пръстената саксия.