Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
Обувките на Дикън бяха груби и тежки. Макар че се опитваше да стъпва тихо, те тропаха по дългите коридори. Мери и Колин го чуваха как наближава, докато мина през вратата с гоблена и стъпи на мекия килим в коридора към стаята на Колин.
— Моля, сър — съобщи Марта, като отвори вратата, — моля, сър, тук е Дикън с животните.
Дикън влезе широко усмихнат. Държеше агънцето на ръце, а малкото червено лисиче припкаше край него. Орехчо седеше на лявото му рамо, Сажда — на дясното, а главата и лапите на Черупчо се подаваха от джоба на палтото му.
Колин бавно се повдигна и загледа втренчено — така, както се бе взирал в Мери, когато я видя за първи път. Но сега в очите му имаше учудване и възторг. Истината беше, че въпреки всичко, което бе слушал за Дикън, Колин изобщо нямаше представа как ще изглежда момчето. Не очакваше, че лисичето, враната, катерицата и агнето ще бъдат толкова близо до него, сякаш бяха част от него. Никога през живота си Колин не бе говорил с момче. Той бе тъй завладян от собствената си радост и любопитство, че стоеше занемял.
Но Дикън не беше срамежлив, нито изпитваше неловкост. Той не се смущаваше, защото и враната не знаеше езика му и също бе мълчала, втренчила поглед в него, когато се срещнаха за първи път. Животните правят винаги така, докато те опознаят. Дикън отиде до Колин и кротко сложи новороденото агънце в скута му. Животното веднага се извърна към топлия кадифен халат и завря муцунка в гънките му, като нетърпеливо притискаше къдравата си главичка към страната му. Нито едно момче не може да се сдържи да заговори в такъв момент.
— Какво прави? — извика Колин. — Какво иска?
— Търси майка си — усмихна се още по-широко Дикън. — Доведох го малко гладно, защото знаех, че ще искаш да го нахраниш.
Той коленичи до дивана и извади едно шише с биберон от джоба си.
— Хайде, мъничкото ми — момчето обърна внимателно малката къдрава бяла глава с мургавата си ръка, — нали това ти се иска? То е полезна за тебе. Хайде! — Дикън пъхна биберона в устата на агънцето и то засмука лакомо.
След това вече не се чудиха какво да си приказват. Докато агънцето заспа, непрекъснато валяха въпроси, а Дикън отговаряше. Той им разказа как го намерил точно при изгрев слънце преди три дни. Стоял в мочурливите ливади, заслушан в една чучулига и я гледал как се устремява все по-високо и по-високо в синевата, докато се превърнала в точица сред висините.
— Почти я бях изгубил от погледа си и чувах само песента й. Тъкмо се чудех как мога да я чувам, след като ми се струваше, че тя всеки момент ще изчезне от света, когато чух някакъв далечен звук откъм храстите от прещип. Беше тъничко блеене и аз разбрах, че е някое новородено агънце и че е гладно. Знаех, че щом е гладно, значи е загубило майка си по някакъв начин и тръгнах да го търся. Ама търсене беше!… Влизах и излизах от прещипа, обикалях наоколо и всеки път като че ли завивах погрешно. Най-после видях нещо бяло до една скала, покатерих се и намерих малкото, полумъртво от студ и глад.
Докато Дикън говореше, Сажда тържествено прелиташе ту навън, ту навътре през прозореца и изгракваше забележки относно пейзажа. Орехчо и Черупчо правеха екскурзии по големите дървета навън, тичаха нагоре-надолу по дънерите и изследваха клоните. Капитан лежеше свит близо до Дикън, който предпочиташе да седи на килимчето пред камината.
Взеха да разглеждат картинките в книгите за градини. Дикън знаеше народните имена на всички цветя, а също и кои точно вече растат в тайната градина.
— Не знам как се изговаря името на това — посочи той едно цвете, под което пишеше „Аквилегия“, — но ние го наричаме кандилка, а това тук е „кученце“. Те и двете са диви и растат по живите плетове, но тези тук са градински и са по-големи и по-хубави. В градината има няколко големи гнезда с кандилка. Когато цъфнат, ще приличат на ято от сини и бели пеперуди.
— Аз ще ги видя! — викаше Колин въодушевен. — Ще ги видя!
— Да, трябва да ги видиш! — каза Мери съвсем сериозно. — И не бива да губиш време!
ГЛАВА 20
АЗ ЩЕ ЖИВЕЯ ВЕЧНО!
За да отидат в градината, трябваше да чакат повече от седмица, защото първо се заредиха ветровити дни, а после Колин беше застрашен от настинка. Тези две неща положително щяха да го накарат да изпадне в ярост, ако не бяха тайните планове, които трябваше да правят внимателно. Дикън идваше почти всеки ден, макар и по за няколко минути, и им разказваше какво става из мочурищата и ливадите, по пътеките и живите плетове, покрай потоците и ручеите. Разправяше им толкова неща за къщите на язовците, видрите и водните плъхове, за гнездата на птиците, за полските мишки и техните дупки, че човек можеше да се разтрепери от вълнение, когато слуша всички тези интимни подробности, разказани от един укротител на животни, и осъзнае с каква трепетна пламенност и желание работи целият подземен свят.