Тайната градина

— Какви големи очи имаш, Колин — заговори тя. — Когато се замислиш, стават още по-големи. За какво мислиш сега?

— Все си мисля: как ли ще изглежда?

— Градината ли? — попита Мери.

— Пролетта. Мислех си, че всъщност никога не съм я виждал. По-рано почти не излизах, а когато излизах, никога нищо не виждах. Дори през ум не ми е минавало за нея.

— В Индия не съм я виждала, защото там няма пролет — каза Мери.

Макар и затворен в стаята си и болнав, Колин имаше по-силно въображение от нея и бе прекарал доста време в разглеждане на великолепни книги и картинки.

— Тази сутрин, когато ти се втурна тук тичешком и каза: „Дойде! Дойде!“ — се почувствувах много особено. Звучеше тъй, сякаш тя идва като някакво голямо шествие с музика. Имам една такава картина някъде в моите книги: тълпи от красиви хора и деца с гирлянди и цъфнали клонки, всички се смеят, танцуват всички вкупом, свирят със свирки. Затова ти казах: „Може би ще чуем златните тръби“ и поисках да отвориш прозореца.

— Колко е смешно! Човек наистина я чувствува точно така! И ако всички цветя, листа, зелени стръкчета, птици и диви животни започнат да танцуват едновременно — каква тълпа ще бъдат! Ще танцуват, ще пеят и свирят, а музиката ще идва на талази!

Те избухнаха в смях, но не защото мисълта за това беше смешна, а защото и на двамата много им хареса.

Малко по-късно сестрата приготви Колин. Тя забеляза, че вместо да лежи като пън, докато го обличаше, той приседна и дори направи опит да й помогне. През цялото време Колин говореше и се смееше с Мери.

— Това е един от хубавите му дни, сър — каза сестрата на доктор Крейвън, който се отби да го види. — Настроението му е толкова хубаво, че го прави по-силен.

— Ще намина по-късно следобед, когато се върне — рече доктор Крейвън. — Трябва да видя дали излизането му понася. Искаше ми се — каза тихо той — да ви бе позволил да отидете с него.

— По-скоро веднага ще се откажа от мястото си, сър, отколкото да остана тук при подобно предложение — отговори сестрата с внезапна твърдост.

— Всъщност не бях напълно решил да го предлагам — малко нервно рече докторът. — Ще направим експеримента. На Дикън бих поверил и новородено дете.

Най-силният лакей в къщата свали Колин долу и го сложи в количката. Дикън чакаше до нея. След като прислужникът подреди завивките и възглавниците му, раджата махна с ръка към него и сестрата:

— Разрешавам ви да си отидете — обяви той.

Двамата веднага изчезнаха и прихнаха да се смеят още щом влязоха в къщата. Дикън тръгна, като буташе бавно и уверено количката, а Господарката Мери вървеше отстрани. Колин се облегна назад и вдигна лице към небето. Небосводът се извисяваше, а малките снежнобели облачета изглеждаха като птици, които летят с разперени крила в кристалната синева. Вятърът кротко полъхваше откъм ливадите и носеше странния дъх на свежа и дива сладост. Слабите гърди на Колин се повдигаха и той вдишваше дълбоко, а големите му очи имаха такъв израз, сякаш слушаха вместо ушите му.