Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Кой е този човек?
Дикън и Мери скочиха на крака.
— Човек?! — тихо извикаха двамата в един глас. Колин посочи високата стена.
— Погледнете — зашепна той развълнувано. — Само погледнете!
Мери и Дикън се извърнаха и погледнаха. Оттам ги гледаше сърдитото лице на Бен Уедърстаф, който се бе покачил на една стълба. Той направо размаха юмруци към Мери.
— Ако не бях ерген и ти беше моя щерка, такъв пердах щях да ти дръпна! — извика той.
Бен заплашително изкачи още едно стъпало, като че ли имаше намерение да скочи долу и да се разправи с нея. Но докато Мери се приближаваше, той явно поразмисли и остана на най-горното стъпало на стълбата, като размахваше към нея юмрука си.
— Никога не съм те харесвал — обърна се градинарят към Мери. — Не мога да те понасям още от първия път, когато те видях. Мършава малка вещица с безцветно лице, винаги задаваш въпроси и си пъхаш носа където не ти е работа. Ако не беше червеношийката, да я вземат мътните…
— Бен Удеръстаф! — извика Мери, когато успя да си поеме дъх. Застана до стената под него и му викна на пресекулки. — Бен… Уедърстаф! Червеношийката… ми показа пътя.
Тогава Бен толкова се разгневи, че наистина щеше да падне от стената.
— Ах, малка пакостнице! Да прехвърляш лошотията си на червеношийката! Птичката й била показала пътя! Тя! Ех, ти, момиченце!
Но тя видя как следващите думи се изплъзнаха от устата му, защото бе обхванат от любопитство.
— А как, за бога, влезе вътре?
— Наистина червеношийката ми показа пътя — упорствуваше Мери. — Тя не знаеше какво прави, но ми го показа. И няма нищо повече да ти кажа, ако продължаваш да ми се заканваш с юмруци.
В същия миг Бен Уедърстаф внезапно престана да размахва юмруците си. Долната му челюст увисна и той се втренчи над главата й в нещо, което идваше към него по тревата.
В началото на неговия порой от думи Колин бе толкова изненадан, че само се изправи в количката и слушаше занемял. Но по едно време той се съвзе и махна повелително на Дикън.
— Закарай ме там! — нареди Колин. — Закарай ме съвсем близо и спри точно пред него!
Именно това бе зърнал Бен Уедърстаф и направо зяпна. Една количка с разкошни възглавници и завивки, която приличаше на царска каляска, се приближаваше към него. В нея седеше облегнат малък раджа с властен царски поглед в огромните си очи, заобиколени с черни ресници, и протягаше надменно към него тъничката си бяла ръка. Количката спря точно под носа на Бен Уедърстаф. Нищо чудно наистина, че той зяпна.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита раджата.
Как се опули Бен Уедърстаф! Зачервените му старчески очи се вторачиха в това, което стоеше пред него, сякаш виждаше призрак. Той се блещеше и преглъщаше, без да каже нито дума.
— Знаеш ли кой съм аз? — попита Колин още по-високомерно. — Отговаряй!
Бен Уедърстаф вдигна грубата си ръка, прекара я по очите и по челото си и най-после отговори със странен, треперещ глас:
— Кой си ти ли? Да, знам. Очите на майка ти ме гледат от твоето лице. Един бог знае как си дошъл тук. Ти си нещастният й сакат син.
Лицето на Колин стана аленочервено и той рязко се изправи в количката.
— Не съм сакат! — изкрещя той разярен. — Не съм!
— Не е! — извика Мери с такова възмущение в гласа, че едва не срути стената. — Той няма никаква буца, нито дори колкото главичката на карфица! Аз проверих! Нищо му няма!
Бен Уедърстаф отново прекара ръка по челото си и продължи да се взира, сякаш нямаше никога да се нагледа. Ръката му трепереше, устата му трепереше, гласът му трепереше. Той беше неук и нетактичен старец и си спомняше само неща, които е чувал.
— Ти… ти не си ли гърбав? — попита той дрезгаво.
— Не! — извика Колин.
— Нямаш ли… нямаш ли криви крака? — треперещият му глас беше още по-пресипнал.
Това беше вече твърде много. Енергията, която Колин хвърляше обикновено в истериите си, сега го разтърси по нов начин. Никога досега не го бяха обвинявали, че има криви крака, дори и шепнешком. Затова простичката вяра в тяхното съществуване, която прозвуча в гласа на Бен Уедърстаф, надмина всичко, което раджата би могъл да понесе. Яростта и наранената му гордост го накараха да забрави всичко, освен настоящия момент. Те го изпълниха с нова енергия, която му бе непозната дотогава, и с почти неестествена сила.
— Ела тук! — извика той на Дикън и започна да отхвърля и размотава завивките от краката си. — Ела тук! Ела тук! Веднага!
След миг Дикън застана до него. Мери затаи дъх и усети, че пребледнява.
— Той може да го направи! Той може да го направи! Той може да го направи! Може! — бърбореше Мери под носа си, колкото може по-бързо.
Последва кратко и ожесточено суетене, завивките паднаха на земята. Дикън хвана Колин за ръка, тънките му крака се показаха и стъпиха на земята. Колин се изправи — нагоре, нагоре и застана изпънат като струна. Изглеждаше необикновено висок, главата му бе отметната назад, а от чудните му очи сякаш изскачаха светкавици.