Тайната вечеря
- Автор: Сиера Хавиер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Делева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната вечеря». Краткое содержание книги:
През 1497 година Леонардо нанася последните щрихи на „Тайната вечеря“. Около този стенопис се върти действието на романа на испанеца Хавиер Сиера, който смесва исторически факти с фикционални събития и герои. Разказът е от първо лице, това на отец Агустин Леире, доминикански инквизитор, изпратен в Милано по две причини: да разкрие анонимния информатор, който изпраща писма до Рим, съобщавайки, че „Тайната вечеря“ на Леонардо съдържа скрито еретично послание, а и за да разбере дали наистина това е вярно. Анонимният „доброжелател“, който се подписва като Прокобника, изпраща доклади всяка седмица, в които, освен подробни сведения за произведението на Леонардо, се съобщава, че в пъзел от седем части Леире би могъл да разкрие самоличността на Прокобника. По време на престоя си в църквата Santa Maria delle Grazie отчето се свързва с различни хора, между които и самият Леонардо, които му подсказват как да проведе по-нататъшното си разследване. Агустин отделя време и за обстоен оглед на рисунката, която е почти завършена.
Сиера нарича творбата си „разследващ роман“. Всички факти и книги, на които се позовава, са се случили и съществуват наистина. Което позволява на „Тайната вечеря“ да има претенции за увлекателно разказан и исторически достоверен роман.
Погледнах заинтригуван Хакаранда.
— Моята клиентка искаше само да й изясня една малка тайна, почти семейна. Мислеше, че като познавач на антики мога да разпозная определен предмет, за който имаше доста точно описание.
— Някой накит, може би?
— Не. Нищо подобно. Беше книга.
— Книга ли? Като онези, с които плащахте на…?
— Тази не е отпечатвана никога — прекъсна ме той. — Както изглежда, ставаше въпрос за рядък древен ръкопис с изключителна стойност. Единствен екземпляр, за чието съществуване моята клиентка бе дочула от разни източници, и искаше да го притежава повече от всяко друго съкровище на света.
— И коя беше тази книга?
— Изобщо не разбрах! Тя ми каза само някои подробности за вида й: книга със синя подвързия, с малко страници, с корица с четири златни гвоздея и листове със светъл контур от същия ценен метал. Малко бижу, приличащо на молитвеник, внесено без съмнение от Изтока.
— И вие започнахте да я търсите с помощта на брат Алесандро — вметнах.
— Имахме две чудесни следи, по които да тръгнем. Първата беше човекът, от когото клиентката ми бе чула за пръв път за тази книга: маестро Леонардо да Винчи. За щастие вашият библиотекар го познаваше добре и нямаше да е трудно да разбере дали художникът я притежава или не.
— А втората?
— Дамата ми даде точна рисунка на книгата, която трябваше да открия.
— Вашата клиентка е имала рисунка на книгата?
— Така е. Беше от игра на карти, която тя много обичаше. Върху една от картите с портрета на достолепна жена бе нарисувана и тази книга. Не знаех много наистина, но толкова пъти бях предприемал сделки, разполагайки с доста по-оскъдни сведения. На картата се виждаше монахиня, която държи в ръце томче със синя подвързия. Затворена книга, без заглавие на корицата, без никакъв друг обозначителен знак.
„Книга в някаква игра на карти ли?“, разтревожих се аз. „Нали брат Бандело ми говори вече за нещо подобно?“
— Мога ли да знам коя беше вашата клиентка? — запитах аз.
— Разбира се. Точно затова ви поканих на този разговор: херцогиня Беатриче д’Есте.
Отворих широко очи.
— Беатриче д’Есте? Съпругата на Мавъра? Искате да кажете, че брат Алесандро и дона Беатриче са се познавали?
— И то много добре. А сега виждате, че и двамата са мъртви.
— Какво намеквате?
Хакаранда седна зад писалището си, доволен, че е привлякъл цялото ми внимание:
— Виждам, че започвате да разбирате притеснението ми, отче Леире. Кажете ми, доколко познавате синьор Леонардо?
— Говорил съм с него само веднъж. Тази сутрин.
— Трябва да знаете, че е доста странен човек, най-големият и най-тайнственият чудак, който се е появявал някога по тия места. Прекарва всяка минута от деня в работа, четене, рисуване и размисли над най-абсурдните проблеми, които човек може да си представи. Не само измисля разни готварски рецепти за забавление на херцога, но и моделира странни бойни машини от марципан за банкетите му. И е недоверчив. Пази ревниво нещата си, собствеността си. Не позволява на никого да наднича в бележките му и още по-малко да надзърта в библиотеката му голяма и богата, както лесно можем да предположим. Дори пише отляво надясно като евреите!
— Наистина ли?
— Не бих ви лъгал за подобно нещо. Ако искате да прочетете някой от бележниците му, трябва да вземете огледало. Само ако погледнете страниците така отразени в него, ще успеете да разберете какво е написано на тях. Не е ли това дяволска хитрост? Познавате ли някой друг, способен да пише в обратен ред с такава лекота? Повярвайте, този човек крие ужасни тайни.
— Все още не разбирам защо ми казвате това — настоях аз.
— Защото… — направи той театрална пауза — съм сигурен, че са убили нашия общ приятел, отец Алесандро, по заповед на Леонардо да Винчи. И смятам, че за всичко е виновна тази проклета книга, която херцогинята настояваше толкова да притежава и която в крайна сметка й костваше живота.
Сигурно съм пребледнял.
— Това е много тежко обвинение!
— Докажете го — настоя той. — Вие сте единственият, който може да го направи. Живеете в „Санта Мария деле Грацие“, но не сте подкупен като другите от херцога. Абатът иска да довърши ремонта на манастира с парите на Мавъра и се съмнявам, че ще дръзне да обвини любимия му художник и ще рискува да изгуби паричните помощи. Приканвам ви да разрешите тази загадка заедно с мен: открийте книгата и не само ще хвърлите светлина върху смъртта на херцогинята и на брат Алесандро, но ще имате и доказателства, за да обвините Леонардо в убийство.
— Вашите методи не ми харесват, синьор Хакаранда.