Смърт в облаците

— Според вас — каза Джейн — желанието ми да пътувам в чужбина не е истинско… Че истинското ми призвание е да се ровя в косите на жените… Е, това не е истина.

Поаро й се усмихна.

— Вие все още сте много млада. Човек опитва едно, друго, трето и едва накрая се спира на онова, което желае най-много.

— Ами ако най-много желая да съм богата?

— Е, това е по-труден въпрос.

— Не съм съгласен с вас — каза Гейл. — Станах зъболекар по случайност, не защото сам си го избрах. Чичо ми също беше зъболекар и искаше да работя с него… Аз пък исках приключения и да обикалям света. По едно време зарязах зъболекарството и станах фермер в Южна Африка. Но не постигнах кой знае какво… Нямах достатъчно опит. Принудих се да приема предложението на чичо ми и да се върна, за да работим заедно тук.

— А сега смятате отново да зарежете професията си и да заминете за Канада. Изглежда имате слабост към колониите.

— Този път ще бъда принуден да постъпя така.

— Просто не е за вярване колко често обстоятелствата принуждават човек да направи точно това, което му се иска да направи.

— Нищо не ме принуждава да замина — каза Джейн с копнеж. — Ще ми се да не беше така.

— Е, добре. Правя ви предложение тук и сега. Следващата седмица заминавам за Париж. Ако желаете, можете да работите като моя секретарка. Ще ви давам добра заплата.

Джейн поклати глава.

— Не бива да напускам Антоан. Там имам добра работа.

— Тази, която предлагам, също е добра.

— Да, но е само временна.

— Мога да ви издействам друга подобна.

— Благодаря, но не мисля, че ще рискувам.

Поаро я погледна и се усмихна тайнствено.

Три дни по-късно телефонът му иззвъня.

— Мосю Поаро? — Беше Джейн. — Онова предложение още ли е валидно?

— Да, разбира се. Заминавам за Париж в понеделник.

— Наистина ли? Мога ли да дойда с вас?

— Да. А какво ви накара да промените решението си?

— Скарах се Антоан. В интерес на истината една клиентка ме изкара от кожата. Беше абсолютна… не, не мога да кажа това по телефона. Бях малко изнервена и вместо да си държа езика зад зъбите, аз избухнах и й казах точно какво мисля за нея.

— А, да. Мисълта за големите открити пространства.

— Какво казахте?

— Казах, че умът ви е бил зает с нещо друго.

— Не умът ми, езикът ми излезе извън контрол. Достави ми удоволствие… Очите й се изцъклиха като на противния й пекинез, още малко щяха да изпаднат… но както и да е. Изхвърлиха ме и това е. Може би някога ще си намеря друга работа, но първо искам да отида до Париж.

— Добре, заминаваме. По пътя ще ви дам подробни инструкции.