Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— До единайсет нямам срещи, нали, Аманда?
— В десет имате среща с господин Дейвис от Комисията по борсите и ценните книжа, обядвате със сенатор…
— Това е чудесно, скъпа, благодаря ти. Погрижи се дотогава да не ме притесняват.
Той освободи бутона, нехаещ за отговора от съседната стая. Беше си дал един час, за да прехвърли малката книжка, скрита в сейфа зад бюрото. Това беше единственото, което можеше да си позволи тази сутрин.
Беше проявил не особено богато въображение при монтирането на сейфа преди близо тридесет години — точно зад бюрото и прикрит със стара маслена картина на къщата в Монтана, която се бе превърнала в център на някои доста интригуващи срещи напоследък. Скентън извъртя стола си, издърпа рамката към себе си и се залови с ключалката. Нея вече я бе подменял. Няколко пъти. Старата шайба с прещракванията на зъбчетата си отдавна бе отстъпила място на цифрово устройство и гласова команда за отваряне на сейфа. Така беше по-добре, като се имаше предвид съдържанието му.
Той размести няколко купчинки юридически документи, малко пари в брой и една малка кутия, преди да открие малката книжка. Спря за момент с очи върху кутията, щастливо, но болезнено припомняне на време, отдавна и безвъзвратно отлетяло. Често си бе задавал въпроса защо не ги бе унищожил — това просто бяха няколко писма, страст от млади години. Тайна връзка. Беше запазил всичките, но никога не ги препрочете. Маргарет никога не разбра. Или и да беше разбрала, никога не му беше дала да разбере. Знаеше, че е прекалено глупаво и опасно да ги пази. Но дори и железните мъже като него си имаха своите слабости. Неговата се бе казвала Джийн.
Скентън се отпусна върху коженото кресло и се зачете, спокоен и в безопасност. Както винаги, той си водеше бележки. Щеше да ги изгори преди десет часа.
Посрещането в „Лаундс“ беше всичко друго, само не и топло. Толкова неприсъщо за италианците. И толкова присъщо за англичаните. Беше прекарал почти две години в Лондон, когато пишеше кандидатската си дисертация. Беше винаги перфектният американец — човек, който никога не забелязваше чудатостите на хазяите си, не-смущавайки и тях, и себе си в този процес. Спомни си с усмивка за стар приятел от гимназията, който бе изкарал един семестър в едно от онези противни обществени училища, и който се бе завърнал в Щатите с вида на крал — нелепост, която отстъпваше по своята смехотворност единствено само на придобития акцент. Ксандър се бе зарекъл никога да не пада до такава степен. Но дори и при този случай в него се бе промъкнало мъничко снобизъм. Поне дотолкова, че да не предизвика никакви въпроси от един типичен наперен портиер, който беше повече от щастлив да разпечата в два екземпляра файловете на Карло. Ксандър си спомни двайсетте минути, които бе прекарал в спор със Сара, за да я убеди, че първото копие трябва да се изпрати на госпожа Хубер в Ню Йорк — дан на уважение към академичното му суеверие. Сара се бе съгласила неохотно.
Сега, след ранния обяд, той се озова плътно обграден от тълпа хора, всички устремени към гарата „Ръсел Скуеър“. Това беше познат маршрут, който бе изминавал толкова пъти през онези години на необременени изследвания. Винаги извикваше в паметта си онези месеци като един приятен, но кратък период, далеч от изискванията на дисертацията му и от бдителното око на Лундсдорф. Свободен да избира коя посока да поеме, да изследва каквото си иска сред стените на вече леко порутеното академично здание. Това беше единственият начин, по който можеше да опише Института за исторически изследвания — самостоятелна сграда, сгушена в голям университетски комплекс на ъгъла на „Ръсел Скуеър“, далеч от Британската библиотека, за да държи на една ръка разстояние най-закостенелите порядки на академичния живот. Но дори и в спарения въздух на метрото Ксандър не можеше да сдържи усмивката си при спомените си от миналото: малката ниша на третия етаж, която бе обсебил тогава, бюрото до прозореца с изглед към няколко голи дървета и мълчалив тротоар, всичко просмукано с аромата на стари томове, самота, нарушавана само от време на време от тътренето на един не по-малко стар академик в търсене на някаква отдавна забравена книга. Всичко от онова време беше чисто удоволствие. Нищо друго, освен чистото наслаждение на всяка сутрин, всяка вечер и истинското удовлетворение, които бяха застрашени.