Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Гласовете започнаха да заглъхват и да се отдалечават. Явно бяха решили да се насочат към втория етаж. Без да се опитва да разсъждава за най-добрия им шанс, Ксандър рязко дръпна Сара към един от тунелите, чийто нисък таван го принуди на наведе глава при втурването им напред. Последваха още няколко резки завои и излязоха на ново открито пространство. Тя го следваше замаяна, но с всяка измината секунда състоянието й видимо се подобряваше. Появиха се нови стълбища и ново дебело въже за осигуряване.
Сега Сара пое контрола. Тя го сграбчи за ръката и го притисна към стената. Преди да има време да реагира, ръката й запуши устата му, а очите й му наредиха да не мърда; Тя се заслуша напрегнато; и последните следи от епизода само преди секунди бяха изчезнали. Отначало слабо, но засилващ се с всяка секунда към тях се носеше звук от стъпки на човек в тунела. Настойчив и под контрол, монотонният звук на стъпките още повече напрегна сетивата на Ксандър. Двамата мълчаливо се гледаха в очите; и двамата бяха наясно кой се приближава към тях. Без значение за начина, по който се бе измъкнал от хаоса на горния етаж, брадатият мъж бе открил закритото със завеса стълбище и отлично се бе справил с подземния лабиринт. Сара с рязко движение на главата посочи на Ксандър да тръгне нагоре по стъпалата, като в същото време поднесе показалец до устните си.
Половин минута по-късно двамата стояха в ниша, която по нищо не се различаваше от онази в сградата с кабинета на Пескаторе, като единствената разлика беше правоъгълният прозорец, който им предлагаше удобен изглед към предния двор. По някакъв начин двамата се бяха появили само на няколко метра от арковидния проход, през който бяха минали на влизане от улицата. Ксандър понечи да тръгне към въртящата се врата, спрян в последния миг от Сара, която го сграбчи за палтото. Тя нямаше желание да изпитва втори път съдбата за толкова кратко време. Вместо това го задържа неподвижен, като и двамата очакваха да доловят звука от изкачващите се по стъпалата стъпки.
Но никой не се появи. Доловиха само шум от бързи стъпки покрай дъното на стълбището, които постепенно заглъхнаха в лабиринта от тунели. Не бе имало никаква промяна в темпото им, никаква пауза, която да указва за някакво колебание у преследвача им кой път да поеме. Преследвачът им бе подминал стълбището, без дори и помисъл да се качи. Сара съзнаваше, че не разполагат с много време, за да се измъкнат. След най-много две минути мъжът в тунелите щеше да проумее грешката си и щеше да се върне. Оставаше им само да се надяват, че не поддържа радиовръзка с партньора си във вътрешния двор.
Сара изчака стъпките да отшумят напълно, докато през това време продължаваше да държи Ксандър за палтото. После внимателно пристъпи до прозореца и безшумно го отвори, без да предизвика и най-малкото изскърцване, което да доведе нежелани хора. Дворът беше безлюден. Нямаше следи от вълнение в отсрещната сграда. Не се виждаха хора от охраната на главния вход, които да задържат подозрителни личности. Нямаше и следа от партньора на брадатия мъж. Пак бяха извадили късмет. Тя прекрачи перваза на прозореца, спусна в студа крака от другата страна и скочи от метър и половина височина върху голям замръзнал храст, посаден близо до фасадата на сградата. Тя се обърна към Ксандър и посегна да поеме куфарчето от ръката му. Той повтори маневрата й и се приземи до нея. Пъргавината му я изненада.
Оправиха дрехите си и изтръскаха полепналите по тях сухи листа, след което бързо се придвижиха до арката, обратно през проходите от червени тухли. Не говореха. Всичко бе протекло само за десет минути. Десет минути задавено дишане, с ручейчета от пот, стичащи се под дебелите им палта, десет минути безмълвен страх и възбуда. Десет минути бягане от сенките, позволявайки на играта да си играе с тях, и всичко това заради една нищо и никаква дискета, която си лежеше кротко в едно невзрачно дипломатическо куфарче. Докато се придвижваха гласовете около тях, другите хора вече не представляваха повод за тревога. Въпреки това Ксандър продължаваше да стиска ръката на Сара, като си даваше сметка, че тя отново беше под контрол, тъй щастлив да се остави под нейните грижи, да я следва, натоварвайки я с всичката отговорност. Той бе открил файловете. Тя щеше да им намери сигурно място.
Прекосиха площада и се насочиха към широкото авеню на Виа Кавур, чиито тълпи сега бяха безопасно убежище от двамата мъже, за които съзнаваха, че не са далеч зад тях. Сливайки се с благодарност с тълпата, семейство Фабрици вървяха хванати ръка за ръка. Кокалчетата на Ксандър започваха да побеляват с всяка измината секунда от напрежението, което предизвикваше куфарчето в ръката му. Разумът му беше концентриран навсякъде другаде, само не и върху заобикалящите ги хора. Ксандър беше разтърсен, но за пръв път той не усещаше нито объркване, нито смайване. Вместо това изпитваше само ярост — ярост от разрушението, от студеното безразличие към живота на негов колега, от злоупотребата, стоварила се върху него и работата му, и, може би най-показателното, гневът срещу хората, превърнали жената до него в някого — в нещо — толкова вкаменено в света, който бяха създали. Той не можеше да забрави появилия се в очите й ужас, когато бяха в тунелите. Никога нямаше да го забрави.