Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Думите му бавно потъваха нейде. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Искреността в гласа му беше толкова искрена. Толкова нежна.
Какво се беше случило в тунела? Беше прекалено лесно да се обясни като някакъв мигновен проблясък в паметта: голите крушки, люшкащото се тяло, животът, който не бе успяла да спаси. Жертвоприношение.
„Веднага мога да елиминирам хората на генерал Сафад! И да сложа край още тук. Но ако не го направя, рискуваме да загубим момичето.“ Пращенето от статичните изпразвания изпълват приемника, докато съобщението се появи на екрана на компютъра.
ОТЛОЖИ. ЗАДРЪЖ ПОЗИЦИЯТА.
Още едно задържане! Без никаква причина. Тя можеше да избие всички и да сложи край на заплахата. Но отлагането… Никога нямаше да може да се промъкне. А тя й бе казала, беше обещала на Джесика, че ще дойде да я вземе, но сега… Какъв избор би имала? Какъв избор би могла да направи?
— … интересното е това, че в предисловието се споменава, че е окончателната версия на ръкописа, като при това се позовава на две по-раншни копия. Следователно имаме общо три на брой. — Ксандър спря, видял, че Сара го гледа втренчено. — Добре ли си?
За момент тя не каза нищо.
— Да — отрони след малко тя и се усмихна. — Три копия.
Ксандър върна усмивката, без да е сигурен какво става.
— Знаеш ли, че ти ми каза нещо там… в тунела… името на едно момиче. Джесика.
Споменаването на името свари Сара съвсем неподготвена.
— Наистина ли? — Тя се втренчи отново в него. — Джесика Конлън. Дъщерята на посланика. — Ксандър остана мълчалив. — Това беше отдавна. — Няколко секунди двамата не казаха нищо.
Накрая той кимна неловко. Знаеше, че отново е допуснал грешка със споменаването на епизода. И въпреки това тя изглеждаше толкова вглъбена в себе си.
— Добре… Както и да е, Карло беше убеден, че италианският екземпляр е някъде наоколо. От. малкото, което прочетох, звучи така, сякаш наскоро е тръгнал да го търси.
Тя отпи от капучиното си.
— Някакъв успех до този момент?
— Не можах да прочета достатъчно, за да го разбера. Трябва да приемем, че италианският екземпляр е бил първият, тъй като той е бил този, който Айзенрайх е изпратил на Климент. И не би имало никаква вероятност да се споменава каквато и да било по-раншна версия, става въпрос за онзи момент, защото просто все още не е имало такава. Екземплярът на латински — онзи, за който приемам, че нашите трима приятели държат в ръцете си от известно време насам — трябва да е бил вторият екземпляр и би могъл да съдържа позоваване само на предишния, на екземпляра на италиански. Следователно, който и да е открил този превод, в продължение на години е вярвал, че съществуват само два екземпляра — на латински и на италиански.
— А сега, поради изрязаното с бръснач копие — онова на немски — те ще знаят, че екземплярите са три.
— Точно така. Единствената разлика е там, че аз имам бележките на Карло, а те — не.
— И мислиш, че тези бележки ще те отведат до италианската версия. — Той кимна. — Това вдига значително залога.
Беше му потребно известно време, преди да отговори.
— Предполагам, че е така.
— Не предполагай.
— Добре… и какво трябва да направя в такъв случай сега?
— Точно онова, което би направил, ако не беше открил нищо от това. — Тя отмести чашата си настрани и се облегна на масата, като се приведе към него; ръката й захлупи неговата, докато говореше. — Те няма да ти направят нищо. Всъщност, те искат ти да откриеш ръкописа.
— И когато го открия, ще поискат да ме убият. Толкова е просто. Дори и аз мога да се досетя.
— Няма да позволя това да се случи.
Сара го изгледа. Осъзна колко много й се иска да повярва в думите си, колко много повече означаваха те от простото уверение. По някакъв странен начин Айзенрайх й предлагаше шанс за спасение, начин да остави завинаги Аман в миналото си. А може би и повече. Нищо непрежалимо. Нищо пожертвано. Но само ако се върнеше обратно там. Тя не откъсваше поглед от него. Имаше ли всъщност някакъв друг избор?
— По някаква причина, аз ти вярвам — каза Ксандър. Той усещаше с цялото си тяло увереността, която му вдъхваше ръката й. — Затова веднага се качвам на самолета за Лондон.
— Ако това е мястото, където те водят бележките на Пескаторе. — Лондон. Това щеше да усложни още повече нещата. Тя трябваше да се върне в Щатите, при хората на Айзенрайх. Каквото и да бе задействал Причард, играта вече беше нейна. Сама. Комитетът отново я бе предал. Не и този път.