Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
— Нямаме представа защо прави всичко това — отвърна Стайн. — Защо просто не дойде при нас?
— И аз се чудя. — О’Конъл пъхна ръка в торбичката. — Ще се моля само на Бога да не се прекърши. Защото ако това се повтори, кой може да каже колко от нея ще остане, което да се върне при нас?
Входът на Института изобщо не се бе променил. Той не бе го посещавал по очевидни причини, но поне беше очаквал да види някаква разлика за тези четири години. Нищо. Дори и портиерът изглеждаше непроменен с все така познатото докосване до шапката в знак на приветствие. Ксандър излезе на дългия коридор, който свързваше библиотеката на Лондонския университет с Института, и спря. По силата на логиката трябваше да продължи наляво към голямата сграда с впечатляващите купища книги. Къде имаше по-добро място да започне търсенето си — от каталога или компютъра, ако накрая бяха качили всичко на магнитни носители? Вместо това той свърна надясно през чифт въртящи се врати, отново сви надясно, още две врати, докато накрая почти не се блъсна в малка масичка и един пазач, последната бариера между Ксандър и старите му убежища.
Бръкна в джобовете си и измъкна доста износена лична карта с подпис, твърде избелял, за да бъде разчетен. Но дори и в този случай емблемата на Института беше достатъчна, а датата — несъществена. Той надраска някакъв нечетлив подпис и продължи през поредната врата, като накрая се озова пред старото стълбище и бавното изкачване до третия етаж.
Миризмата на учебно заведение го блъсна веднага в ноздрите, още с навлизането в крилото по европейска история. Въздухът наподобяваше вкуса на влажен картон, поръсен с прах. Пое дълбоко така добре познатата атмосфера и малко остана да се блъсне в млада жена, чиято строга осанка издаваше със сигурност принадлежността й към научната администрация. Единствено плътното му прилепване към стената му спести открития сблъсък. Той се усмихна и продължи. Няколко лампи светеха, но залите бяха изненадващо празни. Нямаше смисъл да подлага на излишен риск късмета си. След случилото се във Флоренция очевидно нямаше почти никакво желание да се сблъсква с каквато и да е охрана между стените на Института. Кабинетът на Карло. Лудият бяг през подземните тунели. Научените уроци. Дори беше стигнал дотам, че да си промени външността. Сара бе споменала няколко неща, които в Ню Йорк бяха прозвучали глупаво, но сега той служеше повече на предпазните мерки, отколкото на собствената си наивност. Бе обърнал пътя на косата си отляво надясно, бе оформил няколкодневната си четина в някакво подобие на брада и си бе облякъл още две фланелки с къси ръкави, за да придаде на слабата си фигура повече академична тежест. Със сигурност не би успял да заблуди професионалист, но едва ли някой от колегите му отпреди четири години щеше да го разпознае.
Придвижи се по коридора и стигна до втората врата отдясно. Побутна стъклото с пръст и стаята се откри пред погледа му. Три колони с библиотечни рафтове, заедно с високи до тавана конзоли, побираха няколкостотин книги, някои скоро възползвали се от дълго чакани грижи, други затрупани и обречени на бавна и безболезнена смърт. Изпита чувството, че си е пристигнал у дома. Роден дом. Както винаги малкото слънце, което си бе пробило път в стаята, се отразяваше от повърхността на старото му бюро. Книгите бяха навсякъде, но въпреки това той. виждаше нишата, бюрото, креслото. За момент, озовал се на пътя на блестящия лъч, той се върна в миналото — седнал в креслото и малките й ръце се плъзгат по раменете му, а бузата й се отърква о неговата.
Главата му се замая, стаята внезапно помръкна, сякаш остана без въздух. Нея я нямаше. Нямаше ги леките докосвания, тихите ласки, нямаше го ароматът на люляк да прогони желанието. Ксандър се загледа в откритото пространство и бавно се насочи към нишата. Пръстът му проследи очертанията на ръба на креслото. Две години. Той бе изгубил две години от живота си след Фиона. Не в обичайния смисъл на думата. Той не бе станал отшелник, нито бе вдигнал безсилно ръце в самосъжаление. Вместо това се бе отдал напълно на работата си. Макиавели отново се бе превърнал във фокус, само за да стане неговият трамплин към „новото право“. Нещо, което го бе грабнало и завладяло изведнъж. Не си беше правил труда да се пита защо. Стигаше му, че го откъсва от лошите му мисли. Дори и Лундсдорф го бе одобрил. Колко иронично, помисли си той. Тайг и Седжуик. Те го бяха накарали да направи пълен кръг — да се върне в Института, обратно в нишата.