Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
Боскъм стана подозрителен и след като ми поднесе закуската — сочен пай с хрупкава златиста коричка, реши да се присъедини към мен.
— Какво става, Роджър? Знам, че господарят ти е племенник на кардинала — по лицето му премина тревога. — Да не би тази покана към лорд Харон да е клопка?
Изгледах го намръщено.
— Не забравяй, че ти помогнах!
— Ако е клопка — отвърнах загадъчно, — стой настрана. Ако пък не е, няма от какво да се страхуваш.
Погледнах към пресния и вкусен пай, а после към Кастор, който се взираше в него с копнеж, изплезил език и проточил лиги. Срязах пая на две. Кастор изръмжа от удоволствие, а Боскъм, който разбра, че няма да изкопчи нищо повече от мен, сви рамене и се върна на мястото си при бъчвите с ейл.
Влезе Бенджамин. Нямаше го цяла нощ и аз се запитах дали не е ходил до другия край на града, за да провери не се ли е върнала прелестната Миранда. Беше небръснат, без настроение и със зачервени очи. Поръча си нещо за ядене и седна насреща ми.
— Французите са отплавали — озъби се той.
— Моля?
— Французите — Бенджамин замълча, когато Боскъм се приближи, за да ни донесе поръчката. — Не помниш ли, Агрипа ни каза, че французите са в града? Те също искаха държавата на Карл Велики. Пратениците бяха наели просторна къща в Уестчийп. Вчера следобед отидох там — той сви рамене, — за да видя какво мога да науча. По всичко личеше, че предишната нощ там е имало угощение. Явно са празнували нещо, но никой от нашите познати не е присъствал. А тази сутрин, точно преди разсъмване, в задната част на къщата спрели каруци, които били натоварени с багажа на пратениците. Подкупих един от носачите, който ми каза, че господата си заминават и са се запътили към Ийст Уотъргейт, където ги чакал военен кораб.
— И откъде това любопитство към французите? — недоумявах.
— Който и да е откраднал реликвата… — започна Бенджамин, а после остави парчето пай, което ядеше, и впери поглед в него.
— Господарю, какво има? — подканих го аз.
— Нищо — поклати глава той. — Връхлетя ме някакъв спомен, но не мога да го свържа с нищо.
— Говорехте за крадеца и за реликвата.
— А, да. Който и да е откраднал реликвата — продължи Бенджамин, — трябва да го е сторил за лична облага. Би се опитал да я продаде…
— На французите ли? — изненадах се.
— Да предположим — заяви Бенджамин, — че крадецът я е продал на французите. Може би затова те са празнували и после са напуснали Лондон. Вече са били взели онова, за което са дошли.
— Кемп би трябвало да може да ни съдейства по този въпрос — отвърнах. — Нали уж държеше французите под око.
— Сър Томас има да обяснява много неща, но…
— Мастър Даунби! Мастър Даунби!
Вдигнахме очи и на самия праг на кръчмата видяхме да стои покрит с прахоляк от пътя мъж, който стискаше шапката си в ръка. Той се приближи. Бенджамин извика от радост и се изправи, приканвайки мъжа да седне при нас. Разпознах Лакстън, един от работниците в имението ни, който се грижеше за конете и конюшните.
— Яздих цяла нощ — обясни Лакстън, свали плаща си и се намръщи при вида на мръсотията по жакета си. — Позволете ми, господарю…
Лакстън започна да разхлабва ботушите си. Помогнах му и той въздъхна с облекчение. Бенджамин поръча храна и месо и Боскъм донесе поръчката, изгарящ от любопитство.
— Как научи къде сме отседнали? — попита Бенджамин.
Лакстън ме посочи.
— Той беше писал на Луси. Намерихме писмото у нея.
Лицето му посърна, а моето сърце замря.
— Мъртва ли е? — попитах.
Лакстън кимна.
— Съжалявам, господарю. Намериха я на пътя извън селото. Била е нападната и жестоко ударена по главата.
— Какво е правила там? — изумих се.
— Според нас е идвала към имението — отвърна Лакстън. — Беше с наметало и със стари обувки на краката. С нея имаше малка торба с нещата й — няколко молитвени броеници, вашето писмо и, мисля, къдрица от косата ви.
Горещи сълзи опариха очите ми.
— Кой я е нападнал? И защо? — прошепнах. — Защо Луси? Тя беше толкова добра душа.
— Когато я открили, още била жива — продължи Лакстън. — Един от конярите от „Белият елен“ се разхождал из полето със своята любима, когато дочул стенанията й. Луси се била изтърколила в крайпътния ров. Измъкнали я и първоначално я помислили за мъртва, но тогава тя отворила очи. Оставила е съобщение за вас — той притвори очи и съсредоточено повтори думите й. — „Кажете на Роджър… Кажете на Роджър, че чашата…“
Лакстън отвори очи.