Любимци на съдбата (Част III: Изменници)

— Какво ще стане сега? — попита за втори път Цезар.

— Екипажът се прехвърля на моя кораб, а твоят кораб се предава на мой екипаж. След което гребците напъват мишци и се отправяме възможно най-бързо на юг, сенаторе. До залез-слънце ще сме подминали Книдос, но ще продължим да плаваме и по тъмно. След три дни ще бъдеш мой гост и ще се радваш на гостоприемството ми, докато някой не плати откуп за теб.

— Няма ли да е по-лесно да пуснеш повечето от слугите ми още тук? Ще ги прехвърлиш на лодка и още днес ще се приберат обратно в Милет. Градът е богат, няма да е проблем жителите да съберат пари за откупа. Между другото, колко голям откуп искаш?

Пиратският главатар не отговори на втория въпрос, но рязко поклати глава на първия.

— Не, сравнително скоро беше, когато събирахме откуп от Милет. Имаме навика да разпределяме тежестта поравно между големите пристанища, защото ако на един град му се падне да плаща твърде много, хората се охарчват и се налага да чакаме със седмици откупа за някоя важна особа. Днес е ред на Ксантос или на Патара. Колкото до самия откуп, двайсет таланта сребро.

Цезар чак отстъпи крачка назад от ужас и възмущение.

— Двайсет таланта сребро! Толкова евтин ли ти се струвам?

— Това е общоприетата цена за римски сенатор. За повече трябва да си поне магистрат.

— Но аз съм Гай Юлий Цезар! — процеди през зъби високомерният патриций. — Очевидно, човече, ти не си разбрал кого си пленил. Аз съм не само римски патриций, а човек от рода на Юлиите! Ще попиташ, какво като съм Юлий? Ами това, че съм пряк наследник на богинята Афродита, по-точно на нейния син Еней. В рода ми има римски консули и аз самият ще стана такъв, когато навърша нужните години. Дори сега не съм обикновен сенатор. Та аз съм награждаван с граждански венец, имам право да говоря пред сената, седя на втория ред в Курията и всеки път, щом вляза на заседание, останалите сенатори са длъжни да ми станат на крака и да ми ръкопляскат — всички, дори консуларните сенатори и цензорите. Двайсет таланта сребро! Та аз струвам поне петдесет!

Полигон го беше изслушал в дълбоко недоумение. Досега определено не беше попадал на такъв заложник! Толкова самоуверен, толкова небрежен, толкова нахален! И все пък у хубавеца имаше нещо, което привличаше Полигон — дали не забелязваше някаква игрива искрица в очите му? Дали пък Гай Юлий Цезар не му се подиграваше? Но каква е тази подигравка — да предложи сам повече от два пъти по-голяма сума за откупа си? Не, не се подиграваше, говореше напълно сериозно! И все пак… Игривата искрица беше в погледа му, в това не можеше да има и съмнение.

— Добре, ваше величество, нека бъдат петдесет таланта! — смигна му в отговор Полигон.

— Така е по-добре — успокои се Цезар и му обърна гръб.

Три дни по-късно, след като не бяха срещнали нито един боен кораб из пустото море, слугите на Цезар бяха оставени на брега точно срещу пристанището Патара. През цялото това време Полигон беше плавал на своята галера, без Цезар да го вижда. Едва когато придружителите на заложника трябваше да бъдат прехвърлени на лодка, капитанът на пиратите дойде да погледне какво става.