Разединени равнини

Лейтенант Граф плъзгаше поглед по свитъка и запазваше геройски физиономията си безизразна. Сред изобилните белези единственото му око прескачаше напред-назад по малкото думи, които се съдържаха в писмото, и търсеше някакъв изход.

— Майоре? — промълви накрая той и Талрик си даде сметка, че като мнозина в неговото положение и той е забравил нещата, които го плашат до смърт. До сега.

— Никога не подценявай малодушието на подчинените раси — отбеляза Талрик и Граф го погледна предпазливо.

— Не ми беше хрумвало, че… — Лейтенантът се размърда неспокойно на стола си. Талрик и преди беше виждал тази реакция, когато подчинените му внезапно съзираха призрака на властта, който витаеше зад рамото му. Граф беше достатъчно способен, за да се издигне до най-висок чин, и беше наясно с това. Но Талрик беше негов висшестоящ офицер и това беше факт. И по-важно, беше негов висшестоящ офицер в Рекеф. И макар планът да беше колкото на Талрик, толкова и на Граф, като по-нискостоящ в йерархията, лейтенантът трябваше да поеме вината. Факт.

— Нито ти, нито аз успяхме да го предвидим поради простата причина, че сме осородни. Това ново развитие е резултат от слабостта на нашите врагове — каза Талрик. Изведнъж го налегна умора и вече не му беше забавно да държи лейтенанта на нокти. — Сигурно е трябвало да го предвидим, но когато ти ми изложи преди време плана си, той ми се стори напълно изпълним.

Граф се отпусна видимо, а Талрик взе писмото от ръцете му. Беше кратка бележка от един човек, който работеше в Амфиофоса и комуто Талрик плащаше щедро за услугите. Беше обикновен прислужник, но виждаше и чуваше всичко в сградата, където се провеждаха заседанията на Събранието.

— Е, крайната цел все още може да бъде постигната, макар че за всичко останало най-вероятно ще изглеждаме като пълни глупаци.

А звучеше толкова логично и изпълнимо. Нали уж Стенуолд беше изгубил доверието на Събранието? Имаше опасни идеи и твърде често напускаше поста си заради свои лични начинания. Поддържаше връзки с опасни и нелицеприятни хора. А сега настояваше Събранието да го изслуша. Те пък искаха да го поизмъчат, караха го да чака и чакайки, да обмисли грешките си. Граф и Талрик се бяха надявали да дозабият клина в отношенията между Стенуолд и неговите колеги от Събранието, така че отлагането да се прелее във вечността и гласът му да остане нечут.

— И какво става? — изсъска с отвращение Талрик. — Стенуолд открито агитира, бунтува студенти от Академията, ходи на съмнителни сбирки, където говори същите неща, които до неотдавна гневяха безценното им Събрание. Как да не предположи човек, че подобно безпардонно поведение само би влошило нещата и логично би довело до низвергването му? На друго място, някъде, където законите се спазват, а властта се уважава, Стенуолд отдавна щяха да са го разпънали като бунтовник. — Талрик смачка свитъка и го метна в другия край на стаята. — Но тук — не. Решили са да го изслушат — изръмжа той. — Уплашили са се от бунтовническите му агитации. И вече са готови на всичко, за да го държат под око, дори и да го изслушат официално. Явно са твърде слабохарактерни или твърде уплашени, за да хванат бръмбара за рогата и да го тикнат в затвора, където му е мястото.