Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Въпреки теснотията занаятчиите охотно се бяха съгласили да ги качат. Начинанието им беше свързано с голям риск, защото по пътя можеше да има разбойници, дори милиция, а Фелисе Миен беше жената, убила десетина Шансови без чужда помощ. Когато попита Дестрахис защо са се съгласили да качат и него, той отговори, че причината била същата.
— Ти си боец? — попитала бе тя с неприкрито скептичен тон. Може и да го биваше с нож от засада, но изобщо не приличаше на воин.
— Лекар съм — каза с известна гордост той. — Или за това поне съм учил. По-късно съм се занимавал и с други неща. Това пътуване крие рискове. Някой може да пострада, било заради неприятности по пътя, било заради самото возило. Та момчетата смятат, че ще е добре, ако има кой да ги закърпи.
Безименното малко автовозило поглъщаше жадно милите с най-високата скорост, развивана някога в Равнините. Така поне твърдеше екипажът му. Дори самата „Гордост“ не би могла да постигне такава бързина, защото тягата на иначе гениалния й двигател трябвало да влачи тежестта на десетки вагони.
Не беше за вярване, че изобщо може да си поеме въздух, мислеше си Фелисе, или че двигателят още не се е разлетял на съставните си части, или че механизмът му още не прилапал или подпалил някой член на екипажа. Главоломният бяг на машината, прелитащият край тях пейзаж, разбягващите се гледки на някое малко селце, ферма или стадо на паша, всичко това сякаш пееше в сърцето й.
„Може пък този начин на живот да не е чак толкова лош.“ Може би ще потърси отново тези мъже, след като приключи, след като…
„След какво?“ Защото „след“ със сигурност нямаше да има. Тази мисия беше единственият й източник на жизнена енергия и когато приключеше, с нея щеше да приключи и нейният свят. Все едно да се взираш през прозореца на ярко осветена стая, а навън да се шири само нощно небе без звезди.
Но тази мисъл, заедно с други неща, скоро стана жертва на неспирния вятър и се отвя нанякъде. Дестрахис все така й се хилеше, затова и тя се усмихна и реши да се порадва на краткото приключение.
Дестрахис се събуди от допира на острие в гърлото. В първия миг се стегна инстинктивно, с неясната мисъл, че трябва да направи нещо, каквото и да е. Сетне овладя този безсмислен импулс, отпусна мускулите си и си даде миг да съобрази какво се случва. После отвори очи. Сноп лунна светлина ги обливаше косо, достатъчен, за да вижда той — и тя.
— Буден съм — промълви тихо Дестрахис. Бяха в едно общежитие на съблюдателите недалеч от Колегиум. Фелисе беше платила за отделна стая на изненаданите съдържатели, позволила бе на Дестрахис да спи на пода, но сега очевидно си беше променила мнението.
Фелисе Миен го наблюдаваше откъм другия край на меча си и дори на бледата лунна светлина се виждаше, че трепери.
— Откъде да знам, че мога да ти вярвам? — попита настоятелно тя.
Дестрахис си позволи лека усмивка. От опит знаеше, че на фона на обветреното му лице тя внушава искрена утеха.
— Фелисе…
— Твърде полезен и в най-подходящия момент — каза тя. — Мисля… мисля, че работиш за него. За Талрик… или за господарите му. Задачата ти е да ме спреш. Или да ме шпионираш.
Наистина трепереше, помисли си Дестрахис, но не и мечът й — той не трепваше и на косъм. Върхът му се бе впил в кожата на шията му, но без да го пореже.
— Фелисе, изслушай ме, моля те. — Нужна бе дълга практика, за да съумее да лежи на пода, спокоен като безоблачно небе, и да говори с толкова благоразумен и премерен тон.
— Защо иначе ще зарежеш работата си в Хелерон? — настоя тя.
— Аз съм наемник и корени нямам никъде…
— И защо ще тръгнеш точно с мен, просто така?
— Ти имаш пари, нали?
— И все пак защо?…
— Но преди всичко — продължи той, поемайки риска да я прекъсне по средата на този все по-истеричен разпит — този разговор сме го водили и преди.
Пълно мълчание от нейна страна. Той се взираше в лицето й, лице красиво, но в този миг очите й бяха мъртви като на снощен труп. Отпусна й няколко дълги секунди, после поде отново:
— Преди три дни, докато лагерувахме край автовозилото, проведохме същия разговор, дума по дума. Сигурно си спомняш колко се уплашиха нашите контрабандисти. Ти ме обвини, че съм агент на осоидите. Мечът ти пак беше опрян в гърлото ми, точно като сега. Беше посред нощ, пак като сега. Е, после говорихме и аз ти обясних, че не съм имперски агент и че ако искаш да си тръгна, ще го направя, макар да предпочитам да остана с теб. Че съм просто случаен спътник, чиято посока временно съвпада с твоята. И че самият аз не съм голям почитател на Империята. Че съм те виждал да се биеш и че те намирам за възхитителна.