Разединени равнини

— Къде отиваш? — извика след него Скрил. Изгубила бе лъка си, забеляза Тото. Би трябвало да си намери арбалет, както беше направил той, само дето със сигурност произлизаше от някоя примитивна стара раса, проклетницата, и не можеше да си служи с тези умни оръжия.

Таранът блокираше частично портите. Осородни копиеносци напираха да си пробият път, но засега мравкоидите ги удържаха. Самата машина изглеждаше много интересна и в объркания мозък на Тото това беше най-важното нещо. Мравкородни се тълпяха около нея и той ги разбута, за да стигне до смазаната й глава. Машината очевидно не е била предназначена да разбива порти, съобрази той. Нечия гениална ръка я беше преустроила за тази цел.

Мъртъвци се валяха наоколо й, предимно осородни. Е, някои не бяха съвсем мъртви — още помръдваха, и Тото ги изгледа тъпо. Машината се беше наклонила на едната си страна и там имаше трупове в имперските цветове, но не точно на осоиди. „Занаятчии?“ Ами да, занаятчиите, управлявали машината. Осородните гледаха отвисоко на тези умения.

Заобиколен от сражаващи се войници, Тото подложи гръб под килналия се таран и напрегна мишци да го изправи с идеята да освободи един от братята си занаятчии, който беше притиснат под тежестта й.

Скрил отново крещеше нещо и той вдигна поглед навреме да види как крепостната стена досами портите се размърдва. И изведнъж го обзе пълно спокойствие — намираше се в сянката на стената и не би могъл да избяга преди да се срути.

Първо поотделно, а после на цели групи, каменни блокове от зидарията хлътваха навътре. Появи се някакъв мъж — Тото го виждаше ясно на светлината от пожарите, но сигурно очите го лъжеха, защото този мъж изглеждаше над три метра висок, носеше невъзможно тежка броня и размахваше кирка, дълга осем стъпки. Имаше и други зад него, които си проправяха път през отвора в стената. Десетки мравкородни войници вече се стичаха да ги спрат. Точно преди да се счепкат, Тото зърна с потрес безнадеждното примирение, което лъхаше от лицата на странните гиганти.