Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
Спря рязко на прага, защото на масата седеше Тисамон, а пред него лежеше нейният кинжал с все канията. В Еверис богомолкородните не бяха част от уравнението. Бяха малко, бяха от другата страна на залива и бяха диваци. Е, безспорно бяха опасни в пущинаците, но здравите крепостни стени плюс цивилизованата компания, доброто вино и приятните разговори слагаха юзди на дивашката им войнственост.
Сега и тук обаче, макар двамата да бяха насред цивилизацията зад стените на Колегиум, пущинакът лъхаше на вълни откъм богомолкоида.
Погледът й се стрелна към камата на масата, после се върна на лицето му. Макар да бе майстор в разчитането на лица и мисли, Ариана не долови нищо през маската на неговата неприязън.
— Добро утро, майстор Тисамон — пробва тя, но гласът й не прозвуча докрай уверено.
Той мигна, но не каза нищо.
„Какво знае?“ Не че имаше голямо значение, той би я убил и без причина — защото се е вмъкнала в леглото на приятеля му или защото народите им се мразят от незапомнени времена — също толкова лесно, колкото и ако знаеше истината.
Прислужникът сложи пред него чиния с топли хлебчета и паница мед с ядки — странната комбинация, която бръмбароидите предпочитаха за закуска. После премести поглед от Тисамон към Ариана и побърза да излезе.
— Тиниса е добре, надявам се — продължи дружелюбно тя. Взе едно хлебче и го намаза с мед, с пълното съзнание, че ръцете й треперят издайнически. Едва след това посегна да вземе канията с камата и я мушна под колана на дрехата си. — Чудех се къде съм я оставила — подхвърли безгрижно. — Ти ли я намери? — Опитите й да се държи нормално в лицето на бездънното му презрение бяха изначално обречени на провал.
А после, най-накрая, той наруши мълчанието си:
— Трябва да внимаваш повече. — Какво беше това, предупреждение да остави Стенуолд на мира? Или странен начин да изтъкне факта, че не е наранила с поведението си приятеля му? Невъзможно беше да се прецени.
— Благодаря — каза Ариана, отклони поглед и започна да се храни, с пълното съзнание, че Тисамон не сваля очи от нея.
От горния етаж се чуха стъпки и трополене. Стенуолд беше станал и скоро щеше да слезе в кухнята, с което тегавата атмосфера на неудобство щеше да стане още по-тегава. Тогава тя щеше да му каже, че има нова група студенти, които искат да се срещнат с него тази вечер и чакат с нетърпение да чуят думите му.
Щеше да му го съобщи безукорно. Щеше да изиграе ролята си блестящо, без гласът й да трепне нито веднъж, без сянка от колебание в изказа, нищо че богомолкородният я затискаше с ненавистта в погледа си. Истинските й чувства просто не влизаха в сметката.
Когато Стенуолд влезе при тях, Ариана му съобщи новината спокойно и убедително, без да бърза, на порции. Зает със закуската си, той кимаше ентусиазирано. „Въобразява си, че е направил пробив“ — помисли си тя. Но усмивката му беше предназначена най-вече за нея и това я трогна повече от очакваното — появата й в живота му беше за него източник на кураж и насърчение. „О, Стенуолд, при цялата си ученост, ти си един пълен глупак.“
— Довечера тогава — каза той. — Пък дано в Събранието най-после им уврят главите. Колкото повече отлагат изслушването ми, толкова по-безсмислено става то. Ако продължават в същия дух, целият град ще грабне оръжие, преди те да са разбрали какво става. — Усмихна се широко на Тисамон, а той му кимна отсечено и в този иначе незначителен жест се криеше такава жажда за кръв и такава готовност за действие, че Ариана настръхна вътрешно.
„Напълно си прав, Стенуолд — помисли си тя, — и именно затова аз трябва да ти заложа капан. Съжалявам.“
Улиците на Колегиум потъваха в здрач, значи беше време да тръгват. Стенуолд се беше нагиздил с преподавателската си тога, но носеше и меч на кръста си. Студентите си мряха да го виждат с меч. Придаваше му тежест в очите им — показваше, че е сериозен в намеренията си, а не поредният член на Събранието, който само говори, а нищо не прави. Спря да се погледне в огледалото — голямо огледало паешка направа, което му бе струвало цяло състояние и което доскоро красеше стаята на Тиниса.
„Герой от главата до петите, а? — помисли си той. — И доста закръглен в средната част.“ Истината бе, че едва сдържаше вълнението си — от толкова години се бореше с инерцията на града, но през последната десетница най-после бе отбелязал видим напредък. По-рано през деня му бяха съобщили, че Събранието най-после е решило да го изслуша. А това означаваше, че верните му студенти ще имат реален повод за празнуване.