Разединени равнини
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разединени равнини». Краткое содержание книги:
— Е, поне няма да го посрещнат с отворени обятия — предположи Граф.
Талрик се втренчи в него, без да мига.
— Изобщо няма да го посрещнат, лейтенант. Ние ще имаме грижата за това. Последната точка от плана ни се изтегля напред. Свържи се моментално с Ариана. Довечера ще е идеално. Току-виж дори изпреварим вестта за решението на Събранието. Събери хората си. Предполагам, вече са инструктирани кой ще живее и кой не?
— Смърт за богомолкородния и дъщеря му — потвърди Граф. — Но Стенуолд остава жив, ако е възможно.
— И умира, ако не е — довърши Талрик. — А когато той изчезне или умре, ние ще разпространим мълвата, че Събранието най-после му е видяло сметката. Да видим как ще реагират на подобна вест безценните му студенти.
Ариана остави Стенуолд да дреме по гръб, приспан от последната й прегръдка. Изми се, облече се набързо в тихата къща, после си тръгна малко преди зората да е пролазила от източните подножия на небето.
Сергиите на пазара вече бяха отворили и първите пазарлъци набираха сила. Ариана мина с бавна стъпка по пътечките между тях, в случай че някой я следи или наблюдава. Не забеляза нищо тревожно и пое към по-заможната част на търговския квартал, близо до белите стени на Академията. Тук дюкяните едва сега отваряха капаците си, защото богатите граждани на Колегиум ставаха по-късно и обичаха да се излежават. Малцината подранили бяха слуги, излезли на пазар. Ариана продължи нататък.
На следващата улица спря пред бръснарницата. Мухородният, който премиташе пода преди да отвори, беше Хофи, разбира се, но нито той я погледна, нито тя — него. Ариана насочи вниманието си към съобщенията, залепени на витрината. Срещу няколко дребни монети всеки можеше да лепне на прозорците му реклама, обява или друга информация, която желае да сподели със своите съграждани. Имаше обяви за стоки, които се предлагат, и за други, които се търсят. Повечето съобщения бяха от личен характер — прощални писма, анонимни обяснения в любов, засукани обиди, покани за дуел дори. Погледът й се плъзна бързо по тях и се спря на съобщението, което засягаше нея — поема, написана с ъгловат почерк и възхваляваща жена на име Марлия. Ариана разпозна ключовите думи в първия стих и изчете внимателно строфите, разшифровайки новите си инструкции.
„Толкова скоро!“ Сърцето й прескочи един удар. Толкова умело бе подклаждала огъня. Не можеше да си представи какво толкова се е случило, та Талрик да ускори до такава степен събитията. „Довечера?!“
Просто нямаше начин да стане.
Имаше, и още как всъщност. Изобщо нямаше да е трудно. Нямаше да създаде грам проблеми. Ала първата й реакция бе да се възпротиви енергично.
Даде си сметка, че се е застояла твърде дълго пред обявите и че Хофи със сигурност ще забележи това. Обърна се и продължи по пътя си, но два дюкяна по-надолу спря и впери поглед в бижутата зад предпазната метална решетка, макар да не виждаше нито златото, нито блясъка му. Мислеше си как бе стояла до леглото на Стенуолд, готова да го убие. С увереността, че е готова да го убие. Сега волю-неволю щеше да подложи на тест тази увереност — сега, когато бе получила изрични заповеди в този смисъл.
Изрични заповеди, а не лукса на свободния избор. Тя, разбира се, щеше да ги изпълни. Беше паякородна, следователно предателството и двойните игри й бяха в кръвта. Стенуолд Трудан нямаше да е първият, затънал в плаващите пясъци на нейното коварство и своето измамено доверие, със сигурност нямаше да е и последният. Същата игра Ариана беше загубила на времето в Еверис, но там всички я владееха до съвършенство. Тук, в Колегиум, сред простоватите и наивни бръмбарородни, нямаше кой да се мери с нея.
Върна се навреме в градската къща на Стенуолд. Още от вратата я лъхна ухание на топъл хляб — явно прислужникът приготвяше закуска. Напук на всичките си грижи Ариана усети, че е гладна като вълк, и тръгна право към кухнята.