Нещо лично

Отначало се появи наведената му глава, следвана от прегънато в кръста и свито в коленете тяло. После всичко това започна да се разгъва на фази, като механизирана детска играчка, с насечени движения. Беше наистина огромен. Ръцете му бяха по-дълги от краката на повечето хора, дланите му бяха по-големи от лопати, а торсът му беше колкото нефтен варел, пристегнат в сако с три копчета, което се пръскаше по шевовете. То би стигало до глезените на човек със среден ръст. Ходилата му приличаха на малки шлепове, обиколката на врата му беше над половин метър, а раменете му бяха широки близо цял. Главата му беше доста по-голяма от баскетболна топка. Огромни, стърчащи почти перпендикулярно уши, рунтави вежди и изпъкнали скули. Дълбоко хлътнали очи и сплескана маймунска брадичка. Приличаше на восъчна фигура на неандерталец — от онези, които излагат в природонаучните музеи. С тази разлика, че този беше пясъчноблед, а не тъмен. И два пъти по-едър от всеки древен примат. Беше висок около два и десет и тежеше към сто и петдесет кила. А може би и повече. Движеше се като някакъв огромен робот — с тромава походка и крачки, които надвишаваха метър и половина. Широките му рамене се поклащаха като морски талази, а огромните му лапи се размахваха свободно.

— Исусе! — ахна Кейси Найс.

— Не е той — поклатих глава аз. — Няма брада и не носи сандали.

Гигантът се насочи към черния бус и спря зад него. Направи го с две крачки, макар че на всеки нормален човек биха му трябвали четири. Ръцете му се разпериха встрани като крилете на лебед, който се готви да излети. Шофьорът му бръкна в джоба си и извади ключ. Гигантът отстъпи крачка назад, което в неговия случай означаваше над метър. Шофьорът завъртя ключа, натисна дръжката и отвори лявата врата. После и дясната. Четиримата от ягуара смениха позициите си. В смисъл, че стесниха периметъра, този път с лицата навътре, като зяпачи на уличен бой.

Всички чакаха.

Обърнат по корем, живият запълзя навън. Бавно и болезнено, с краката напред. Спря да си почине на ръба на каросерията, после изправи гръб и вдигна поглед към главния съдия. Кървавото петно на гърдите му изглеждаше черно на светлината на живачната лампа, а кожата му — жълта. Гигантът пристъпи напред и се взря в него. Не виждах лицето му, но от позата му пролича, че задава някакъв кратък въпрос. Вероятно: какво се случи, по дяволите?

Живият забави отговора си. Само поклати глава, пое си въздух и безпомощно разпери ръце. Въпросът беше повторен. Този път живият отговори нещо. Окървавената му уста с мъка произнесе три-четири думи и това беше всичко. Може би: той ни скочи или те ни скочиха, или успяха да се изплъзнат, или не успяхме да ги хванем.

Гигантът обработи информацията, навел огромната си глава. После я вдигна отново, сякаш за да преглътне новините в буквалния смисъл. Мълча в продължение на минута, след което проговори отново. Езикът на тялото му беше насилено дружелюбен, което най-вероятно означаваше, че е решил да се подиграе с нещастника, след като се разбра, че няма да получи по-сериозна информация. Бяхте двама, нали? И те са били двама. Мъж и някаква мадама. Тя ли ти размаза физиономията? И прочие, и прочие. Думи, изпълнени с унижение и сарказъм. От мястото си виждах част от лицето на живия, което ставаше все по-нещастно и угрижено, дори малко ужасено. Сякаш знаеше какво ще последва.