Нещо лично

Вместо отговор тя слезе от колата и започна да се отдалечава. Помнех какво сме докосвали и се заех с бърсане. Използвах вратовръзката на покойника. Външните дръжки, вътрешните дръжки, кормилото, скоростния лост, коланите, регулаторите на седалките, жабката. Хвърлих вратовръзката в канавката, смъкнах якето от раменете си и издърпах ръкавите надолу, за да покрият пръстите ми. Насочих буса към едно от свободните места в близост до товарната рампа на супера. Там изключих двигателя, извадих ключа и натиснах бутона за дистанционно заключване. След това си тръгнах с наведена глава, заковал очи в бетона под краката си.

Найс ме чакаше на ъгъла. Изминахме една пресечка, завихме и не след дълго се озовахме на широка улица с четири платна, значително по-оживена от останалите. Автобуси, камиони и леки коли, наредени в плътни колони. Вратата на хотела се намираше точно там, където очаквахме. Преди трийсетина години фоайето със сигурност беше изглеждало свежо и чисто, но не и сега. Поискахме стая откъм паркинга с претекста, че тези откъм шосето са прекалено шумни. Обяснихме, че от авиокомпанията са ни загубили багажа, но очакваме всеки момент да го донесат. Платих с банкноти от пачката на покойника. Получихме голям месингов ключ и поехме нагоре по стълбите.

Стаята беше студена и малко влажна, но в замяна на това гледката беше отлична. Паркингът беше точно отдолу. Бусът се виждаше много добре, обърнат със задницата към нас. Кейси Найс седна на леглото, а аз придърпах стола на тоалетката, която беше далече от прозореца. Не исках някой да вдигне глава и да види две бледи физиономии, залепени за стъклото. Винаги е по-добре да стоиш по-навътре, в сумрака на стаята. Като Джон Кот в Париж, проснат върху масата в трапезарията.

После зачакахме. Както го бях правил много пъти. Чакането беше съществена част от работата на силите на реда, а и от живота в армията като цяло. Дълги периоди на еднообразие и от време на време нещо по-вълнуващо. Аз бях добър в чакането. Оказа се, че и Кейси Найс си я бива. Най-вече защото остана будна след предишната безсънна нощ. Седеше кротко, без да напряга поглед, но и без да го отмества от наблюдаваното място.

В един момент отиде до банята и аз се запитах дали не е заради хапчетата, но не казах нищо.

След което тя зададе неизбежния въпрос.

— Зле ли се чувстваш заради човека?

— Кой човек?

— Който умря.

— Искаш да кажеш онзи, когото хладнокръвно убих?

— Да. Не се ли чувстваш зле?

— Не.

— Наистина ли?

— А ти?

— Малко.

— Защо? Дори не си го докоснала.

— Въпреки това.

— Имал е избор — казах. — Да прекарва дните си, помагайки на възрастни жени да пресичат улицата, да отиде доброволец в библиотеката. Предполагам, че някъде тук има обществена библиотека. Би могъл да набира средства за Африка или за други места, които се нуждаят от пари. Би могъл да върши много благородни неща. Но не го е направил. Умишлено не го е направил и е предпочел да изнудва хората за пари и да им причинява болка. И в крайна сметка отвори погрешната врата. Това, което го сполетя, е негов проблем, а не мой. Беше абсолютно безполезен. И прекалено глупав, за да живее.