Нещо лично
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #19
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Нещо лично». Краткое содержание книги:
Следваха биографиите.
Големият бос беше някой си Чарлс Албърт Уайт, известен като Чарли. Бил на седемдесет и седем, роден на една от местните улици и учил в държавно училище до петнайсетгодишна възраст. Нямал трудов стаж, притежавал необременена от ипотеки и други заеми къща, женен, с четири деца, които живеели в други части на Лондон и изглеждали незамесени в престъпната дейност на баща си.
От приложената тайно направена снимка човек оставаше с впечатлението, че Чарли Уайт е едно дебело старче със закръглени рамене, оредяла сива коса и нос като патладжан.
Под Чарли, на второто най-високо стъпало в йерархията, се нареждаше тричленен управителен съвет, състоящ се от Томас Милър, известен като Томи, на шейсет и пет, Уилям Томпсън, или Били, на шейсет и четири, и накрая един много по-млад мъж, едва трийсет и осем годишен, на име Джоузеф Грийн, известен като Малкия Джоуи.
Именно Малкия Джоуи беше гигантът на паркинга. Това личеше дори по снимката му, която беше с два сантиметра по-дълга от останалите. Габаритите му бяха посочени: ръст два метра и девет сантиметра, тегло сто и петдесет килограма. Той беше изпълнителният директор на фирмата. Или човекът, от когото зависеха както приходите, така и разходите. МИ5 педантично споменаваше за липсата на доказателства и присъди, но бързото издигане на Малкия Джоуи до нивото на мъже, които могат да му бъдат бащи, се обясняваше единствено с високата му ефективност. Досието му в МИ5 съдържаше факти, които го свързваха с единайсет убийства, а побоите бяха толкова много, че отдавна бяха престанали да ги броят. Разбира се, текстът ги класифицираше с юридическа терминология: нанасяне на тежки телесни повреди. Лично на мен ми се струваше, че макар и юридически, терминът е напълно уместен.
— Защо го наричат „малък“? — попита Кейси Найс.
— Защото са британци — отвърнах. — Адски си падат по иронията. Ако го наричаха Големия Джоуи, със сигурност щеше да е джудже.
Това бе целият документ. Малкия Джоуи беше последната точка.
— Трябва ни по-подробна информация — казах аз. — Легална дейност, често посещавани места, адреси. Най-добре е да се свържеш с О’Дей.
— Сега ли?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Попитай го и какво знае за сърбите в Западен Лондон.
— Защо?
— Защото ни трябва оръжие. За предпочитане пушки за лов на слонове, след като зърнах Малкия Джоуи в действие. Силно се съмнявам, че ромфордските момчета ще ни продадат такива, следователно трябва да ги търсим другаде.
— Сега нямаме време за това. Този хотел почти сигурно плаща рекет, а в момента хората от бандата вече въртят телефоните и търсят информация за нас.
— Добре — кимнах аз. — Довърши си пицата и изчезваме.
— Изгубих си апетита — въздъхна тя. — Можем да тръгваме веднага.
Затвори файла и прибра телефона в джоба си с делова физиономия.
— Къде искаш да отидем? — попитах.
— Вече не можем да се върнем в предишния хотел. Те го знаят и първата им работа ще е да ни потърсят там.
— Багажът ти остана в стаята.
Тя не отговори.
— Да рискуваме за пет минути — предложих. — Влизаме, прибираме ти нещата и дим да ни няма.
— Не — поклати глава тя.
— Можеш ли да живееш без вещите си?
— Ти не носиш нищо.
— Така съм свикнал.
— Значи и аз ще свикна. Толкова ли е страшно? Ще се отбием някъде да си купя четка за зъби.
— Най-лошото е, че никога не обличаш чисти дрехи сутрин.
— В момента това ми се струва по-добро в сравнение с риска.
— Няма да имаш пижама.
— Ще го преживея.
— Окей — кимнах аз. — Отиваме в центъра. Имам предвид центъра на Лондон. Може би в „Риц“. Или в „Савой“. Благодарение на тях разполагаме с много пари. А те нямат очи и уши по такива места.
— И как ще стигнем до там? Не можем да си повикаме такси.
— Ще вземем автобуса. Лондонският градски транспорт едва ли плаща рекет на тези мутри.
И тъй, напуснахме стаята с празни ръце, оставихме ключа на рецепцията и потънахме в нощта.
30
По оживената улица навън фучаха големи червени автобуси. Поехме на юг с намерението още на следващата голяма пресечка да сменим посоката и да тръгнем на запад към центъра. Всичките ни пари бяха в едри банкноти, които едва ли щяха да бъдат приети добре в автобуса. Затова спряхме пред павилион за вестници и си купихме карти за градския транспорт. Бяха сини и, незнайно защо, наречени „мида“ или „стрида“, нещо от този род. После открихме автобусната спирка и зачакахме в тъмното малко встрани от нея. Не след дълго сред трафика изплува това, което чакахме — един червен сандък, който ни приближи бавно. Минаваше седем. Бях уморен, а Кейси Найс — напълно сдала багажа. Не беше спала денонощие и половина.