Миг преди никога

И тогава изневиделица, без какъвто и да било намек от гръмотевица или светкавица, започва да вали като из ведро.

Камрин започва да крещи, че ще се намокри и това напълно я разсейва. Рязко се изправя и хуква към вратата на колата, но се спира, осъзнала, че може би не трябва да се опитва да влезе вътре, след колата се държи на крика.

Цялата е мокра, но държи ръцете си над главата, сякаш така ще може да се предпази от дъжда.

Спуквам се от смях.

— Андрю!

Направо е бясна и това ме кара да се смея още повече.

Хващам я за раменете и казвам, докато дъждът облива лицето ми:

— Аз ще довърша смяната на гумата.

Обаче ми е трудно да не се смея и не спирам.

Няколко минути по — късно новата гума е затегната и хвърлям спуканата заедно с крика и гаечния ключ обрат в багажника.

— Чакай! — викам, когато Камрин, разбрала, че вече е безопасно, се кани да влезе в колата.

Тя спира. Трепери под дъжда и е мокра до кости. Затварям багажника и отивам при нея. Усещам как водата джвака в обувките ми, защото не нося чорапи и й се усмихвам с надеждата и тя да се усмихне.

— Това е само дъжд.

Тя е леко умилостивена, но без съмнение продължава да очаква да кажа още нещо окуражително.

— Ела тук — казвам и й подавам ръка, а тя я хваща.

— Какво? — пита сдържано Камрин.

Плитката й е натежала от вода, няколкото измъкнали се кичура, които винаги падат върху лицето й, сега са се залепили за челото и на врата. Отивам при багажника и скачам отгоре. Тя стои там и дъждът продължава да се лее върху нея. Отново й подавам ръка и тя колебливо я поема, а аз издърпвам и нея върху багажника. Тя се покатерва на покрива заедно с мен, като през цялото време ме гледа така, като че ли съм луд, срещу когото не може да се съпротивлява.