Миг преди никога

Излизаме.

Ето я пак твърдоглавата, придирчива Камрин.

— Моля те, Андрю, не мога да ям в тези места — казва от седалката до мен. Градът е малък и повечето заведения са за бързо хранене или не са отворени толкова рано.

— Сериозно ти казвам — вика тя и се цупи с хубавото си личице, което имам желание да взема в ръце и да го оближа така, че тя да крещи и да се преструва, че е най — гадното нещо, което й се е случвало. — Ако не искаш да имаш досадна спътница, която се държи за разбунтувалия се стомах и стене през следващия един час, няма да ме караш да ям тези работи, особено пък толкова рано сутрин.

Дръпвам назад глава, свивам устни и я поглеждам.

— Хайде, хайде, преувеличаваш.

Започвам да мисля, че не преувеличава.

Тя клати глава и я подпира с лакът на вратата на колата, а после слага палеца си между предните си зъби.

— Не, говоря сериозно, всеки пък, когато ям от бързите закуски, започва да ми се гади. Не се опитвам да те затруднявам, повярвай ми, това създава проблеми навсякъде, където отивам с майка ми и с Натали. Трябва да се отклоняват от пътя, за да намерят място за ядене, което няма да ме направи непоносима.

Окей, значи казва истината.

— Съгласен, категорично не искам да те накарам да повръщаш — казвам аз и леко се усмихвам, — затова ще отидем малко по — нататък и ще намерим нещо друго по пътя. След два часа ще има отворени повече заведения.

— Благодаря ти — казва тя и мило се усмихва.

 — Пак заповядай.

След два часа и половина сме в Оуасо, Оклахома.

Камрин поглежда към голямото лого в жълто и черно на един ресторант и аз си мисля, че се опитва да реши дали ще да яде тук, или не.

— Има само едно място, където може да се закусва — казвам и спирам на паркинга, — особено на юг, подобно на заведенията от веригата „Старбъкс", тук на всеки ъгъл са ресторантите на „Уофъл хаус".

Тя кима.

— Мисля, че мога да се справя с това. Имат ли салати?

— Виж сега, съгласих се да не те карам да ядеш мазните бързи закуски — навеждам глава на една страна и се извръщам към нея, — но слагам чертата върху салатите.

Тя се нацупва, прехапва устни и казва:

— Е, добре, няма да ям салата, въпреки че салатите могат да вървят с пилешко и с най — различни други хубави неща, за което някой като теб дори не си е помислял.

— Не, не, така че се откажи — казвам решително и леко разтърсвам глава. — Хайде, достатъчно дълго чаках да ядем. Умирам от глад. И ставам сприхав, когато съм гладен.

— Вече си такъв — мърмори тя.

Хващам ръката й и я придръпвам към себе си. Тя се опитва да скрие изчервеното си лице.

Обичам миризмата в закусвалните на „Уофъл хаус", това е мирис на свобода, защото се намираш на открития път и знаеш, че деветдесет процента от хората, които ядат наоколо, са също на този път. Шофьори на камиони, автостопаджии, махмурлии — онези, които не живеят монотонния живот на общественото робство.