Миг преди никога

Смъкнала се е толкова надолу в сепарето, че брадичката й почти опира ръба на масата.

Когато песента свършва, за голямо облекчение на персонала, виждам чифт ръце да се вдигат и старата дама в сепарето зад Камрин започва да ми ръкопляска. Никой друг не ми обръща внимание, но от изражението на Камрин човек може да си помисли, че всички в ресторанта ни наблюдават и ни се смеят. Толкова е хубава, когато е притеснена.

Опирам лакти върху масата, слагам ръцете си върху нея и вплитам пръсти.

— Не беше толкова лошо, а — казвам аз и се подсмихвам.

Тя изтрива с крайчеца на пръста си мъничката, черна струйка под очите си, защото инстинктивно чувства, че е протекла. Гърдите й се разтрисат още няколко пъти от смях, преди да се успокои.

— И дори не се засрамваш — казва тя, след като се разтърсва още веднъж от смях. — Беше притеснително, но мисля, че имах нужда от това — казва Камрин и вече в колата изритва обувките си и слага голите си крака върху предната седалка.

Отново сме на път и се ръководим за посоката само от сочещия пръст на Камрин. Движим се на изток по шосе номер 44. Изглежда като че ли ще преминем през долната половина на Мисури.

— Радвам се, че можах да помогна.

Протягам ръка и включвам СД плейъра.

— О, не — заяжда се тя. — Чудя се колко назад в седемдесетте ще се върнем този път.

Вирвам глава и дяволито я поглеждам.

— Песента е добра — казвам и усилвам малко звука, след което започвам да потропвам с палци по волана.

— Е, да, слушала съм я и преди — казва тя и опира назад глава в седалката. — „Wayward Son".

— Близо си — казвам. — „Carry On Wayward Son".

— Ами да, достатъчно близко съм, не е нужно да ме поправяш.

Прави се на обидена, но не се справя много добре.

— И коя банда я изпълнява? — изпитвам я аз.

Тя ме поглежда накриво.

— Не знам!

— Канзас — обяснявам аз и многозначително повдигам вежда. — Една от любимите ми.

— Ти казваш това за всичките. — Тя свива устни и премигва с очи.

— Може би — съгласявам се аз, — но в песните на Канзас наистина има много чувство. — Dust in the Wind — , например. Не мога да си представя по —

подходяща музика за смърт. По някакъв начин премахва страха ти от нея.

— Премахва страха ти от смъртта? — казва тя, но не изглежда много убедена.

— Ами, да, предполагам. Все едно, че Стив Уолш жътварят, който ти казва, че няма нищо страшно. Така че, ако трябва да избирам песен, с която да умра, тази ще е на първо място в списъка ми.

Тя не е съвсем съгласна.

— На мен пък ми изглежда прекалено мрачна.

— Ако гледаш на нея по този начин, предполагам, че е мрачна.

Сега тя извръща изцяло лицето си към мен, краката й са вдигнати върху седалката, коленете прибрани, а рамото и главата и лежат върху облегалката. Златистата плитка, която я прави да изглежда много по — нежна, отново е спусната над дясното й рамо.