Димитър
- Автор: Блэтти Уильям Питер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Димитър». Краткое содержание книги:
— Какво яде днес? Нещо различно от друг път? Самия седеше в любимата си отпусната поза на стола от стара изкуствена кожа.
— Малко е странно — добави тя. — Аз да питам теб.
— Ядох картофени палачинки със сметана и ябълков сос, докторе. Никога не са ми се отразявали зле.
— Какво ти става тогава, Моузес? Какво може да е? — Защо ме гледаш така втренчено? Приличаш на бяла анаконда с крака.
— Не сменяй темата. Какво ти е?
— Нямам представа.
— Е, ако ти нямаш, кой друг?
— Права си.
— Искаш ли да чуеш мнението ми?
— Не.
— Все пак ще ти го кажа. Ти си самотен и потиснат. Затова се чувстваш зле.
— Цял живот съм бил самотен и потиснат.
— Аз чух друго.
— Не ме интересува какво си чула.
Майо се обърна и се загледа замислено през прозореца.
— Самия, защо му е на един свещеник да си направи радикална операция за изпъване на кожата на лицето?
— Това някакъв виц ли е? Има ли смешен отговор?
— Надявам се — промърмори Майо.
— Какво искаш да кажеш? — настоя Самия.
— Нищо.
Майо отново се обърна към нея.
— Ще ми вземеш ли малко кръв за изследване в лабораторията, скъпа? — попита уморено той. — Наистина се чувствам като парцал.
Самия се изправи.
— Горкият! Разбира се.
— Едва ли може да стане по-лошо — каза Майо.
Грешеше.
22.
— Обръснал си се, Уилсън. Защо?
— О, не знам, сержант. Пролетно почистване, предполагам.
Двамата седяха на кафе пред „Фуад“. Масивната врата на Църквата на Божи гроб от другата страна на улицата вече беше широко отворена и поклонниците започваха да влизат.
— На колко години си, Уилсън? Изглеждаш доста млад.
— На петдесет и две.
— Петдесет и две ли? Не мога да повярвам!
Уилсън се засмя.
— Е, на дневна светлина и без онази брада… — започна Мерал.
— Какво без брадата?
— Очите ти. Сини са. Винаги съм мислел, че са тъмни. Почти черни. Откъде си, Уилсън?
— От Калифорния. Не знаехте ли?
Преди да надигне малката чаша към устните си, Мерал се вгледа в лицето на Уилсън. Реши, че е простодушен. В никакъв случай обаче не беше глупав.
Мерал отпи и остави чашата.
— Да, знаех. Разбира се. Тук си от шест месеца. Всъщност малко повече. Какво те доведе по тези места, Уилсън?
— Предполагам, че търся.
— Какво?
— Смисъла на живота.
Мерал извърна лице, а толерантното му изражение загуби битката с нетърпението.
— Да, някои хора имат романтични илюзии за това място. Реалността обаче е друга: завист, шум, враждебност, разправии за дребни монети и студенина в сърцата. Винаги е било така.
Той се обърна и пак погледна Уилсън.
— Още ли не си го открил?
— Не.
— Много хубаво. Или твърде лошо. Между другото как се издържаш? Работиш като доброволец.
Уилсън сви рамене.
— Разполагам с малко спестени пари. Стигат ми. Предполагам, че имам късмет.
— В смисъл?
— Парите пречат на човек да вижда.
— Да вижда какво?
— Какво се случва всъщност. — Уилсън вдигна чашата си, отпи и я остави на масата. — За нещата от болницата ли ще говорим?
— Както ти казах, те не ме интересуват, Уилсън. Макар че в даден момент със сигурност ще поискам да разбера защо си ги взел.
— Ahlan! Може ли да седна?
Беше Тарик. Стоеше до масата им.
— Естествено, приятелю. Заповядай — покани го Мерал. — Вземи си кафе. Имаш ли нещо против? — попита той Уилсън.
— Не, разбира се.
Уилсън посочи един свободен стол.
— Хайде, седнете при нас.
Тарик зае място и се втренчи изпитателно в Уилсън.
Уилсън се усмихна и каза:
— Вие сте Тарик, нали?
Мерал го погледна безизразно, опитвайки се да скрие изненадата си.
Капанът му за мишки не се бе провалил. Просто беше излишен.
— Познаваш ли Тарик, Уилсън?
— Да, да. Запознахме се онзи ден, когато посетих църквата. Поговорихме си за фалафелите.
Ококорените очи на Тарик зашариха между Мерал и Уилсън.
— Тогава имах рижа брада — обясни Уилсън. — Голяма и рошава. Помните ли?
Мерал погледна към църквата.