Димитър
- Автор: Блэтти Уильям Питер
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Димитър». Краткое содержание книги:
Поне не от войника.
Сестрата на рецепцията наблюдаваше Мерал със скръстени ръце, докато той се подписваше в дневника.
— Съжалявам го — каза тя. — Толкова е млад, а изглежда ужасно наранен.
Сестрата взе дневника и го прибра.
— Наистина се радвам, че има още един посетител — добави тя.
Преди да се обърне, Мерал се втренчи в нея.
— Посещава го и друг човек?
— О, да. Доста често.
— Кой?
— Не помня името. Да погледна ли?
— Да, ако не представлява проблем. Благодаря ви.
Сестрата извади дневника и го отвори. Прелисти го на по-стара дата, спря и спусна показалеца си по страницата.
— Да, ето. Намерих го. Името му е Уилсън.
Изпълнен със смътни догадки, Мерал се върна в „Каса Нова“, където Самия седеше във фоайето до входа. Когато Мерал влезе, тя стана и го изчака да се приближи.
— Самия?! Случило ли се е нещо?
— Не, просто трябва да говоря с теб по много важен въпрос.
— Какво има?
— Не тук — каза тя, като сниши глас. — Навън.
Мерал се обърна и видя Пейшънс, който ги наблюдаваше съсредоточено зад плота на рецепцията. Беше се наклонил напред, подпрял глава на дланите си.
— Ела. Ще се поразходим.
Те излязоха пред пансиона и спряха.
— Кажи, Самия. Какво има?
— Нали помниш деня, в който работеше по някакъв случай в моя квартал? Тогава ми показа снимка на един човек и ме попита дали съм го виждала.
— Да, спомням си.
— Е, излъгах.
— Знам.
— Разбрал си? Явно не умея да лъжа.
— Това е хубаво. И сега си дошла, за да ми кажеш истината?
— Виж, не исках да си има неприятности.
— Кой?
— Уилсън. Мисля, че съм го засичала с мъжа от снимката, която ми показа.
Мерал я изгледа изненадано.
— Уилсън?
— Да, Уилсън. Всъщност онзи тип живя при него известно време. Понякога се появяваше на прозореца и гледаше навън.
— Самия, снимката е доста неясна. Сигурна ли си?
— Сигурна? Не. Но си мисля, че беше той. Е, хубаво, вече не съм убедена.
Мерал извади бележник и молив от джоба на ризата си.
— Да приемем, че си.
— Добре.
— Колко време?
— Какво?
— Колко време са живели заедно двамата?
— Около два месеца. От януари.
— Дата?
— Към средата на месеца.
— Може ли да е било четиринайсети?
Това беше денят на инцидента на улица „Ремле“.
Самия сви рамене.
— Не знам.
Някой отвори вратата на пансиона и заслиза по стълбите към улицата. Мерал сложи ръка на рамото на сестрата и я подкани да тръгне. Двамата повървяха малко и спряха.
— Продължавай — каза той.
— Когато го виждах на пазара, купуваше два пъти повече продукти от обикновеното. Сещаш се, като за двама. Онези хора на пазара са ужасни между другото. Истински подлеци. Шайка расисти! Но както и да е. Искаш да разбереш къде можеш да намериш Уилсън ли?
— О, аз знам къде — отвърна Мерал. — Работи тук, в „Каса“. — Той вдигна ръка и погледна часовника си. — Но не и толкова късно.
— Ще ти кажа къде обича да прекарва свободното си време.
20.
Мерал мина по тихите тъмни улици и стигна до цветните мигащи светлини на „Клуб 2000“ — долнопробно кафене с видеоигри и флипери, което нощем се пълнеше с шумни и предимно безработни млади мъже. Повечето посетители изглеждаха съмнителни. Уилсън седеше при една такава група. Младежите се смееха и разговаряха въодушевено, но щом видяха Мерал, веднага замлъкнаха.
— Всичко е наред — каза им полицаят. — Дойдох само да изпия едно кафе. Нищо повече.
Те възобновиха разговорите си, но много по-сдържано. Когато срещна погледа на Уилсън, Мерал му се усмихна, вдигна вежди и кимна към масите пред клуба. Уилсън стана и го последва навън. Там нямаше никой. Мерал посочи масата, най-отдалечена от вратата на заведението.
— Тук добре ли е?
— Да.
Те седнаха.
— Радвам се да те видя, Уилсън.
— И аз вас. Е, какво става?
— Трябва да поговорим.
— Добре. Разбира се.
— Между другото си тук сравнително отскоро. Хубаво е да знаеш, че това кафене е свърталище на престъпници. Ти седеше с някои от тях. Бъди внимателен.
— О, знам това.
— Така ли?
— Здравите хора не се нуждаят от лекар.