Димитър

Мерал сбърчи чело.

— За какво говориш, Уилсън? Какви неща?

— О, стига вече. Бинтове. Морфин. Марли. Спринцовки. Антибиотици.

— Казваш, че си ги задигнал от болницата?

— Вие го знаехте.

— Не, не е вярно. На четиринайсети януари ли ги открадна?

— Защо решихте, че е било тогава?

— Моля те, отговори, Уилсън.

— Не, не беше на четиринайсети, а по-късно. Два-три дни след това. Нямах пари да ги купя, а наистина ми бяха нужни. Наистина!

— Защо? Да не би да ги продаваш?

Уилсън погледна разтревожено Мерал.

— Ще загазя ли? Мисля, че в определен смисъл съм платил за тях. Сериозно. Работя толкова часове в „Хадаса“ без пари. Ще ме обвините ли в нещо?

Мерал се втренчи в него с едва доловима насмешка. Въпреки силните, груби черти и внушителното си физическо присъствие Уилсън приличаше на малко момче, хванато да краде моливи и гумички от чантите на съучениците си.

— „Хадаса“ не е под юрисдикцията ми — отвърна Мерал. — А и болничните материали не представляват интерес за мен. Интересува ме само Темеску. Искам да чуя всичко, което знаеш за този човек. Твоите впечатления. Навиците му. Всичко, което е споделял за себе си.

Мерал взе снимката от ръката на Уилсън.

— Ще ми помогнеш ли?

— Няма ли да си навлека проблеми заради нещата от болницата?

— Не.

— Добре тогава. Ще ви кажа. Но не сега. С онези момчета съм. — Уилсън посочи към вътрешността на кафенето. — Може ли да продължим утре, сержант Мерал?

— Да. Ще разговаряме много задълбочено. Струва ми се, че имаш да ми казваш много.

— Така е. Ще чуете всичко.

Мерал го изгледа мълчаливо. Уилсън успяваше да изрече и най-простото нещо така, че то да прозвучи тайнствено, сякаш в него се криеше някакъв скрит, по-дълбок смисъл. Или Мерал само си въобразяваше?

Полицаят стана и Уилсън го последва.

— Утре сутринта — заяви Мерал. — В девет?

— Добре. Във вашия кабинет ли?

— Не. Защо не се срещнем в кафене „Фуад“? Близо е до управлението. Точно срещу Църквата на Божи гроб.

Уилсън се усмихна.

— О, чудесно място за среща!

Мерал кимна.

— Да. Най-доброто.

Мерал проследи с очи Уилсън, който влезе в клуба. Морфин. Бинтове. Антибиотици. Беше ли възможно Уилсън да е спасил Темеску от горящия лендроувър онази нощ? И ако беше така, дали съществуваше някаква вероятност тъкмо той да е бил с него, когато е умрял върху гроба на Христос?

Но какво е правил там?, чудеше се Мерал.

Смразяваща мисъл се прокрадна в главата му. Нищо не беше изключено. Не и в този свят. Той тръгна към Църквата на Божи гроб. Трябваше да говори с Тарик.

Веднага.