Димитър

— О, да. Често споменаваше за живота след смъртта.

Мерал беше вдигнал ръце, за да извика келнера, но изведнъж ги свали в скута си.

— Така ли? — попита той. — Наистина?

— Ще има ли погребална церемония? Бих искал да отида.

— Не. Изпращат го у дома.

Уилсън извърна глава и безмълвно се втренчи във входа на църквата. После бавно каза:

— Вече е там.

Очите на Мерал трепнаха.

— Нека се уговорим кога да продължим — заяви той. — Още сме в самото начало. Ще ми помогнеш ли?

Уилсън сбърчи чело. На лицето му се изписа безпокойство.

— Непременно ли трябва да е в управлението?

— Не, изобщо. Но и тук не става. Имаш ли предвид някое друго място?

— Какво ще кажете за моя апартамент?

— Може. Макар че… довечера ще работиш ли в пансиона?

— Да.

— Тогава защо не се отбиеш в стаята ми след работа? По всяко време след седем. Ще дойдеш ли?

Уилсън се усмихна доволно.

— Предложението ви е идеално.

Мерал срещна погледа му.

Пак тази двусмисленост. Какво имаше предвид?

Мерал плесна с ръце и поиска сметката.

Докато чакаха, полицаят взе празната си чаша от кафе и я наклони към Уилсън.

— Виж какво направи утайката, когато обърнах чашата наопаки. Някои хора предсказват бъдещето по този начин. Тълкуват картините, нарисувани по стените на чашата. Ето, вземи я. Погледни и ми кажи какво виждаш.

Уилсън пое чашата и наведе глава, за да разучи отблизо белите й стени, а Мерал изгуби представа за себе си и за времето. Мъжът отсреща му се стори замръзнал като в стопиран кадър от ням филм. Всички звуци наоколо изчезнаха. От Уилсън сякаш се излъчваше някаква пулсираща, неземна сила, която заливаше Мерал на бавни вълни. В началото те бяха ледени и изтощителни, но после го оставиха с усещането за свежест и топлина. Мерал се почувства като нов човек.

— Какво виждаш? — попита той, след като се съвзе.

Уилсън вдигна поглед и се усмихна.

— Добра вест.