Последно изкушение

Питаше се какво ли е станало с нея, но без вълнение, с безразлично любопитство. Дори като малко дете той не се бе отдавал на мечти за чудотворно спасение. През ум не му бе минавало да си представя как майка му ще се качи на борда на кораба, облечена в палто от визон и окичена с диаманти, как ще го измъкне от ада и двамата ще заживеят райски живот.

Напоследък, когато се сетеше за нея, предполагаше, че в крайна сметка е започнала да се продава по един или друг начин — явно, като проститутка, или неофициално, ставайки съпруга на човек, който й е гарантирал спокоен живот. Такова нещо, мислеше си той, би било много повече, отколкото тя заслужава.

Но разказът на Хайнрих Холц го накара да разбере, че няма смисъл да обвинява майка си или дядо си. Все едно да обвиняваш пистолета или куршума за извършено убийство. Пръстът, дръпнал спусъка в неговия случай, не принадлежеше на дядо му. Виновни бяха психолозите, които бяха възприемали себеподобните си като законен обект за научни експерименти.

Всеки се държеше така, сякаш всичко бе приключило с края на нацизма. Но той знаеше, че това не отговаря на истината. Беше правил проучвания. От преживяното с дядо си бе научил, че няма смисъл да се прибързва с отмъщението. Важно беше да опознаеш противника, да изучиш силните и слабите му страни. След погребението той се зае да изчита всичко, което успееше да намери на тема психология — теоретична и практическа. Първоначално имаше чувството, че се опитва да чете на непознат език. Четеше и препрочиташе, докато думите се размиваха пред очите му и главата започваше да го боли, но не се отказваше. Сега вече беше в състояние да насочи собствените им оръжия срещу тях. Умееше да облича идеите си в техния таен жаргон. Кой от тях би повярвал, че обикновен моряк е в състояние да проникне в затворения им свят?

Той знаеше, че те още ползват хора за експериментите си — като морски свинчета. Продължаваха да увреждат мозъците на жертвите си, да се крият зад някакво научно и професионално любопитство, за да причиняват страдания. Дори когато се предполагаше, че помагат на хората, им причиняваха само вреда. Докато им се позволяваше да вършат каквото си искат, неговият случай нямаше да е изолирано явление. Още много нещастници щяха да бъдат осакатени душевно, също като него. Мисията му беше ясна. Трябваше да се обърне към света с послание, което не може да бъде пренебрегнато.

Нямаше смисъл да се ограничава с един или два случая за назидание. Трябваше да нанася тежки удари в редовете им. Подбираше жертвите си старателно, ровеше се из купища научни трудове, публикувани в списанията за експериментална психология. Интересуваше се само от хора, които можеха да бъдат приемани в професионално отношение като преки наследници на неговите мъчители — германци, разбира се, както и подлите им съюзници — французи, белгийци, австрийци и холандци. Не се занимаваше с хора, които провеждаха експерименти с животни — трябваха му хора, които не само използваха човешки същества за трамплин, с чиято помощ да постигнат професионално издигане, но и се хвалеха с това в писмена форма. Беше отблъскващо — да четеш подробните им описания как са манипулирали обектите на изследванията си, как са обработвали мозъците и променяли поведението им. Стори му се чудно, че не успя да намери повече такива учени, но предположи, че не всички са толкова глупави да коментират публично деянията си. Отне му доста време, но най-сетне успя да състави списък от двайсет имена. Реши да започне с тези, които живееха най-близо до водни пътища, но ако се наложеше, по-нататък щеше да се отклонява и повече от обичайните си маршрути.