Последно изкушение

— Но… не си ли на работа? Как дойде? Кога пристигна?

Преди той да успее да отговори, се появи Нелсън, дочул познат глас. Котаракът започна да се търка в краката на Тони и по джинсите му веднага полепнаха черни косми. Тони клекна, за да го почеше между ушите.

— Здрасти, Нелсън. Ти си все същият красавец.

Нелсън започна да мърка, присви очи и загледа Карол, сякаш искаше да й каже, че би могъл да я научи на това-онова. Тони също вдигна очи.

— Пристигнах с редовния полет от Единбург тази сутрин. Днес нямам часове, затова реших да рискувам с надеждата, че ще те намеря у дома.

— Скъпичко ти е излязло — отбеляза Карол. — Можеше да се обадиш по телефона, за да си сигурен.

Тони се изправи.

— Понякога ми омръзва да се държа прозаично.

Карол не успя да се сдържи и попита:

— А на какво мнение е Френсиз по този въпрос?

Още щом произнесе думите, в лицето му нещо се промени. Като че ли зад очите му се спусна завеса.

— Френсиз няма вече нищо общо с нещата, които решавам да правя — каза той. Тонът му отряза темата като с нож.

Тя почувства как стомахът й се свива от удоволствие. Не можеше да е съвпадение, че се беше разделил с Френсиз толкова скоро след като се бяха срещнали отново. Което означаваше… много неща, които тя не можеше да си позволи да мисли. Трябваше да се задоволи с това, че сега той беше при нея — при това по свой избор, не по нейна молба.

— Седни някъде — каза тя. — Ще пиеш кафе, нали?

— Да, разбира се. Може да са успели да разшифроват човешкия геном, но още не са се научили да сервират прилично кафе в самолетите.

— Чувствай се като у дома — Карол махна с ръка към двете канапета, поставени под ъгъл така, че седящите на тях да могат да се наслаждават на гледката. — Идвам след минута.

Тя тръгна към кухнята.

Тони обаче не седна, а закрачи из стаята. Повечето от вещите тук му бяха познати, но имаше и нови. Имаше два големи плаката на Джак Ветриано от поредицата, които беше правил за филмови трилъри. В тези тежки позлатени рамки, купени от някой антикварен магазин, плакатите нямаше да са на място в къщичката, където живееше Карол преди, но сега стояха ефектно на високите бели стени. Имаше нови дискове — съвременни китаристи, чиито имена му звучаха познато, но никога не беше слушал техни изпълнения. Не му беше познат и пъстроцветният ориенталски килим, който беше естественият център на помещението.

Но и новите вещи хармонираха напълно с представата му за Карол. Тя си оставаше човек, когото той познаваше. Той застана на прозореца и се вгледа в старата църква, толкова несъвместима с модерните сгради наоколо. Не беше убеден, че е постъпил правилно, но смяташе, че понякога трябва да се поемат и рискове. Как иначе човек би осъзнал, че е жив?