Последно изкушение

И така, разкритията за тайната на замъка Хохенщайн се превърнаха в ключ към собственото му минало. Предстоеше му да се лута още дълго из коридорите и стаите, които бяха стояли заключени досега, докато разбере какво съдържаха те в действителност. Някои от стаите си останаха потънали в мрак, защото нямаше никаква възможност да ги освети. Да вземем например баба му. Тя беше починала още преди той да се роди. Той така и не можа да разбере дали и тя е страдала от садизма на дядо му, или го е обичала толкова, че е съумявала да укротява яростта му, докато е била жива. Нямаше как да разбере.

За майка си също не знаеше почти нищо. Дядо му я бе споменавал рядко, и то само за да каже, че е била уличница, кучка, омърсила родния си дом. Сред личните вещи на дядо му нямаше дори една нейна снимка. Можеше да я подмине стотици пъти на улицата и нямаше как да я познае. Обичаше да си мисли, че в нейно присъствие омразата би го ударила като електрически ток, но съзнаваше, че това са напразни надежди.

Беше успял да научи някои подробности от акта си за раждане. Името й беше Инге. Била е деветнайсетгодишна, когато го родила, в графата за професия пишеше „секретарка“. Там, където се вписваше името на бащата, беше оставено празно място. Тя или не е знаела от кого е заченала, или е имала други причини да мълчи. Може да е спала с женен мъж. Може пък той да е бил някой глупак, с когото да не е искала да се обвързва за цял живот. Може да е искала да го опази от гнева на баща си. Всички тези варианти бяха еднакво възможни, като се вземе предвид, че той нямаше представа що за човек е била тя, нито дори дали старецът се е отнасял така жестоко с нея, както с него самия. Това не му пречеше да я ненавижда, задето го е изоставила на съдбата, от която е съумяла да се спаси.

След погребението на стария той разпита хората от екипажа за майка си. Те никога не биха се осмелили да си отворят устата, докато старият беше жив, но сега, когато бе на сигурно място под земята, Гюнтер му разказа малкото, което знаеше.

Инге била възпитавана много строго. Майка й не й позволявала никакви волности, държала да я превърне в образец на германска женственост. Но когато тя починала, Инге се възползвала от новооткритата свобода. Когато старецът се прибирал у дома, тя се държала скромно както винаги, сервирала му храната, чистела и подреждала жилището, обличала се като почтено момиче и си отваряла устата само когато я заговорел. Но когато „Вилхелмина Розен“ вдигнела котва, картината се променяла.

Гюнтер научавал от други моряци, че Инге редовно посещавала кръчмите по доковете и пиела с клиентелата до ранно утро. Имала, разбира се, и много приятели — достатъчно, за да си създаде име на „весело момиче“, макар и не съвсем уличница.

Трябва да е съзнавала, че дърпа дявола за опашката, мислеше си той. Моряците имат силно развито чувство за солидарност, а и обитават един затворен свят, можело да се очаква, че рано или късно баща й ще научи за лекото й поведение. Но още преди да се случи нещо такова, тя забременяла. Сега, когато той обмисляше цялата история, се чудеше защо не го е махнала. Абортът не е представлявал никакъв проблем в Хамбург в средата на седемдесетте години. Трябва да е искала да запази бебето на всяка цена, щом е рискувала да се изправи срещу гнева на баща си.