Чаровник по рождение
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Чикаго старс #7
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Чаровник по рождение». Краткое содержание книги:
Блу Бейли е тръгнала на мисия – да убие бившето си гадже. Или поне да го нарани сериозно. А колкото до бобърския костюм, в който се е напъхала… Нейна ли е вината, че животът продължава да й хвърля изненадващи пасове? Като например една скъпа, черна спортна кола да спре на магистралата и от нея да слезе гръцки бог…
– Нищо. Просто те моля за услуга. Да сготвиш вечерята в неделя. – И просто така, само с един замах Дийн издърпа твърдата морална почва изпод краката й. – Зная, че искам твърде много – продължи той. – Но всички ще ти бъдем много благодарни. Ако ми дадеш списък, ще купя всичко необходимо.
Блу беше напълно уверена, че той отново ще опита да я купи с пари, което щеше да й предостави идеалното извинение да запрати неделната вечеря във физиономията му. Ала Дийн я бе надхитрил и щеше да е грубо и невъзпитано да му откаже. Младата жена пусна скиците върху леглото и се замисли колко много й липсваше фермата. Искаше да поговори с Райли. Да види как изглеждат новите мебели, да поиграе с Пъфи и отново да се изложи пред Джак. Искаше отново да бъде част от това семейство. Пак някогашната й слабост – опитваше се да намери дом там, където го нямаше.
– Всички ли ще присъстват? Дийн стисна устни.
– Искаш да получиш поредната възможност да се правиш на идиотка пред Лудия Джак, нали?
– Вече съм по-зряла.
– Не се и съмнявам. – Той взе скиците от леглото. – Да, всички ще присъстват. Кажи ми какво ще ти е нужно.
Щеше да се справи, стига да не остава насаме с него. Само този път. Прехвърли мислено съдържанието на килера и му изреди кратък списък, който той дори не си даде труд да запише.
– Това е страхотно – отбеляза Дийн, като вдигна последната й скица, – но аз мислех, че рисуваш кучето й.
– Нита реши, че и тя трябва да бъде на портрета. – Нита не се интересуваше толкова от портрета, колкото искаше да задържи Блу в къщата като крепостна слугиня. – Е, сега готов ли си да тръгваш?
Погледът му се плъзна към леглото.
– Определено не.
Блу подпря ръка на бедрото си.
– Значи, трябва да сваля дрехите си, защото ти умираш от скука и си решил тази вечер да прескочиш парапета на моя балкон? Не мисля, че ще стане.
Дийн смръщи вежди.
– Ядосана си, задето не дойдох да те видя. – Размаха пръст пред лицето й. – Ти не си единствената, която има право да се сърди.
– Но аз нищо не съм ти направила! Нуждаех се от работа. И не ми казвай, че съм работела за теб, защото не е истина.
– Аз разчитах на теб, а ти ми обърна гръб. Очевидно и пет пари не даваш за чувствата ми. Той изглеждаше искрено ядосан, но младата жена не му повярва.
– Ти си супер привилегирован, свръх разглезен и напълно способен да защитиш интересите си, както и да се справиш 0 всичките си роднини. Това, което не ти дава мира, е, че не става по твоему. – Приближи енергично балконската врата, за да бутне през парапета, но щом завъртя дръжката, си представи тялото му, проснато бездиханно на земята, с изкривени крака, и се отдръпна.
– Това, което наистина не ми дава мира – прозвуча гласът му зад гърба й, – е, че повярвах, че мога да разчитам на теб.
Блу стисна челюсти, решително потуши надигналото се чувство на вина и прекоси стаята.
– Ще излезеш през предната врата. Постарай се да не вдигаш никакъв шум, защото после мрънкането й няма да има край.
Дийн я изгледа мрачно, пристъпи пред нея и сам отвори вратата. Тя го последва в покрития с розов килим коридор, покрай невероятно смешната и грозна картина на венециански канал, сетне надолу по стълбите, за да затвори вратата, след като той излезе. Но още на първото стъпало под площадката той застина на място и се извърна към нея. Тя стоеше на по-горното стъпало и погледите им се срещнаха. На светлината на прашния кристален полилей лицето му й се стори едновременно познато и загадъчно. Блу се преструваше, че го разбира, но нима това беше възможно? Той живееше сред звездите, а тя бе здраво стъпила на земята.
Младата жена не помръдна, когато той вдигна ръце и зарови пръсти в косата й. Хлабавият ластик, едва придържащ опашката й, се изхлузи, когато пръстите му станаха по-дръзки.
Целувката му беше груба и вълнуваща. Блу забрави за всичко и обви ръце около врата му. Наклони глава и разтвори устни. Ръцете му обхванаха дупето й и го стиснаха. Тя се притисна към него и бедрата й се потриха о неговите.
Той се отдръпна толкова рязко и внезапно, че й се зави свят и трябваше да се хване за перилото. Разбира се, той го забеляза. Тя тръсна коса и ластикът полетя във въздуха.
– Изглежда, си много отегчен.
– Не се чувствам отегчен. – Ниският му дрезгав глас одраска кожата й като шкурка. – Това, което чувствам… – Обви пръсти около голото й бедро малко под края на шортите. – Това, което чувствам… е едно жарко, жадуващо за ласки малко тяло…
В гърдите й изригна вулкан от искри. Тя облиза устни и усети вкуса му.
– Извинявай. След като вече беше мой, любопитството ми е задоволено и ти повече не ме интересуваш. Не се обиждай.
Той не отмести поглед. Пръстите му преднамерено докоснаха леко гърдите й.
– Не се обиждам.
Кожата й настръхна, а Дийн я удостои с една недружелюбна усмивка, обърна се и излезе през вратата.
***
На следващата сутрин, когато отиде до тротоара, за да вземе неделния вестник за Нита, Блу се чувстваше така, сякаш вечерта бе препила и сега имаше махмурлук. Миналата нощ Дийн се бе опитал да промени правилата на играта. Нямаше право да е сърдит само защото тя не коленичеше пред него, както всички останали. Когато днес отиде във фермата, ще се постарае здравата да му вгорчи живота.
Наведе се, за да вдигне вестника, и чу някакво съскане, идващо от другата страна на живия плет. Погледна и видя Сил, собственичката на местния магазин за стоки втора употреба, да се взира в нея иззад храсталака през червените си очила тип „котешки очи". Сил имаше късо подстригана прошарена коса и тънки устни, които уголемяваше с тъмночервен молив. Вечерта, когато се бяха запознали след голямото сбиване в „Барн Грил", Блу искрено се бе наслаждавала на пиперливото й чувство за хумор, но в момента Сил имаше строго делови вид. Освен това съскаше като градински маркуч и даваше знаци на Блу да се приближи.
– Ела тук. Трябва да поговорим с теб.
Блу мушна вестника под мишница и следвайки примера на Сил, зави зад ъгъла. От златистата импала, паркирана на отсрещната страна на улицата, слязоха две жени: Моника Дойл, агентката на Дийн по недвижими имоти, и слаба афроамериканка на средна възраст, която Сил набързо представи като Пени Уинтърс, собственичка на „Таванът на леля Мъртъл", местния антикварен магазин.
– Цяла седмица се опитваме да те сгащим насаме – обясни Сил, когато жените се събраха на групичка. – Но всеки път, когато се вясваше в града, тя винаги беше с теб, затова решихме да обсадим къщата, преди да отидем на църква.
– Всички знаят, че Нита ще я тресне инфаркт, ако първо не си получи неделния вестник. – Моника извади носна кърпичка от чантата си „Вера Брадли" в тъмносиньо и жълто, в тон с елегантния й тъмносин костюм. – Ти си последната ни надежда, Блу. Трябва да използваш влиянието си над нея.
– Аз нямам никакво влияние над нея – възрази Блу. – Тя не може да ме понася. Пени опипа нервно златния кръст, висящ в деколтето на червената й рокля.
– Ако това беше истина, отдавна щеше да се е отървала от теб, както от всички останали.
– Но аз живея с нея само от четири дни – напомни й Блу.
– Истински рекорд. – Моника деликатно се изсекна. – Нямаш представа как умее да лази по нервите на околните.
Представяше си го. И още как!
– Трябва да убедиш Нита да подкрепи „Гарисън Гроус". – Сил намести очилата на носа си. – Това е единственият начин да спасим града.
Блу много бързо разбра, че „Гарисън Гроус" е план, съставен от най-влиятелните местни жители за запазването и възраждането на града.
– Туристите постоянно минават през нашия град на път към Димящите планини – продължи Моника, – но тук няма приличен ресторант, нито хотел, нито един свестен магазин и затова те никога не спират. Ако Нита позволи да разработим нашия план, всичко това може да се промени.
Пени подръпна малкото черно копче между гърдите си.
– Тъй като не можем да се надяваме на държавни помощи и облекчения, не ни остава друго, освен да се възползваме от фактора носталгия и да направим това място да прилича на старите американски градчета, все още живи в спомените на американците, такива каквито са били преди нашествието на „Кей Еф Си" и другите вериги.